автор: Rodenavlotos

Усещането, че денят ми се смалява,
че времето, минаващо през мен забързва,
не ме напуска. Сякаш наблюдавам
как пуска корен, как расте и връзва

листа и плод едно дърво столетно,
заснето и излъчвано на бърза скорост.
Така съзнаваш колко мимолетен е
животът изпод лупата на Бог отгоре,

на мравките, които по земята лазят,
калинките и всички живи твари.
Започваш в пътя да отстъпваш,
да им съчувстваш, с тях да разговаряш

на някакъв език сетивен,
който до този миг не си владеел.
Снишил се до земята си отиваш,
успял с природата й да се слееш,

която по закон ти е орисана.
А лампичка червена в тебе свети
и се прокрадва еретична мисъл:
„Защо тогава ме влече небето?”