автор: rady

Аз си нямам море, но си имам пристанище,
дето лятото спира за кратко
и следобедно – пие мартини,
слуша джаз и смях на кристалчета...
Даже Хемингуей би завидял!

Покрай него на тумби минават:
момичета с джапанки цветни,
момчета с напомпани мускули–
красиви, невежи, блажени!
Дами с платени усмивки,
мъже в изпотени костюми...
Бащите ни– вечно отрудени,
/ако изобщо са живи/,
нечии майки с домати
и евтино сирене в чантите...
Весели маркови кучета
и стари, бездомни мъже...
Шеметен свят!

В тълпата видях те да идваш към мен–
толкова истински, толкова мой!
Харесва ми как ме поглеждаш–
все още влюбено, все още нежно...
Аз си нямам море, но си имам пристанище!