автор: ZAGORA

Аз съм октомври сгушен във септември,
Житейска есен с календарна вплетени.
Летят във мен като езически кентаври
розетки нежност в дните ми, наречени.
Орисани слънца смирено капят,
а ветровете спомен мил отвяват...

Меланхолични цветове, без дух се стапят,
в отсъствие на цвят и аромат окаменяват
като фосили от зорите древни.

А сетивата хризантемени се ронят,
мъгли разнасят капчици напевни,
сред дързостта на минали сезони.

По-глуха от хралупа изоставена,
аз се разглеждам като непозната живопис.
Ту топла,ту прохладна-неподправена
и пъстра като скарабей от яспис.

Със октомврийската си святост и мълчание
подобно склуптура на Донатело се извайвам.
Сеитбата и жътвата са към света послания
в светилището на сезона, осветени тайно.
За кой събирам щедро плодовете
от пъпки тръгнали,през цветове и завръзи?
За себе си или за другите?
Проблясват истини като съцветие от бъз.

Аз октомврийски светя през септември,
от плодове,които необрани ще загният...
Покрих със осланена шума лаври,
пропъдих ближния и блудния ,и богоравния...