автор: jantreya

Все повече обричам на мълчание
света край себе си. Неговоримо
и безответно, нямо съзерцание
от пръстите изтича в стих и рима.
Изкапвам се в издишаните стихове
единствено. Безмълвно реагирам,
на черното, на бялото, на тихото,
на пошлото, което ме блокира.
Гласът ми е ръждясал от мълчание.
На битово ниво си служа с него.
Зад зидове заключен е (в изгнание).
Изкупва нараненото ми его.
Но думите ми трябват. Те лекуват.
Полезни са (подобно витамините).
Ако с ушите си не ги дочувате,
не е проблем.Те просто са витрините.
Там слагам всичко истинско и кичово,
от храма на душата ми родено.
Страха си, спомена, едно обичане,
на клетъчно ниво у мен вградено.
Те, думите, са малките ми тухлички.
От тях иззиждам своята обител.
Дори да са ви прости, постни, кухи,
аз вярвам, че съм истински строител.
И някой ден щом мина покрай думите,
безчувствена и много равнодушна.
Това ще означава не безумие,
а може би букета ще съм гушнала...