автор: meiia

Така ме е стегнало гърлото,
а гълтам житейския таралеж.
Исках просто да си побъбрим,
а се чува вселенски кънтеж.

Иди, че го надприказвай...
Мълчиш си, преглъщаш, сам.
А, то, няма и за разказване,
превърнеш ли се на храм.

Студено е вътре. И тъмно.
Минава някой да палне свещ.
И после как ли ще се осъмва
като ненужна на Бога вещ?!

Не ми се разказва. Преглъщам
таралежи-трънливи кълба.
Искам вече да се завръщам.
Това е мойта човешка молба.

Но като ми е писано свише
ще стоя, ще се правя на храм.
И ръката пише ли, пише...
А някой къса молбите ми Там.