автор: silvina84

Не зная за какво да продължавам,
да късам тишината с тежки думи.
А те, сгъстили шепота си, нямо
да се забиват в мен като куршуми.

Не можех и не исках да съборя,
миражите си в тази празна стая.
Наложи се с вихрушка да се боря,
а изходът... намерих го накрая.

Не знам защо години те измислях
и себе си забравях в тези нощи.
Душата си със спомени осмислях,
студът ми беше вечности на гости.

Аз знам, че ролята ми е задочна,
не ще се върне времето предишно.
Не бих могла да сложа в края точка,
преди да съм ти дала свойта прошка.