автор: ehnaton

Увод

И двата спомена са от най-ранното ми детство - интимни, първични, непосредствени, радостни и светли; толкова далечни, че сякаш може и да не са се случвали изобщо, а да са били само сън, фалшив спомен, каквито човек често си съчинява.
Но тези два все пак са истинни; обвити в праисторическа мъгла мигновения, които изненадват при всяка своя поява - скъпи, дълбоко мои, девствени, чисти, значещи. Те са два различни спомена, но вървят някакси в комплект. Те са небесни и крилати. Сами ще видите какво имам предвид. Разказвам ги, тъй като ми се струва, че зад тях има повече от два обикновени детски спомена. Имам чувството, дори съм убеден, че тук, в тези два спомена, има послание за всички нас.

Първи спомен: Самолетите

Преди години в Добрич, тогава Толбухин, имаше военно летище. Летище вън от града, но тъй като аз живея в краен квартал, се пада близо до нас. Това летище е било урбанизиращ фактор за едновремешния Толбухин. Летци от цяла България са се преселвали тук, за да служат в него. Всеки добричлия има поне по едно познато семейство с хора или поне баща, дошли от съвсем далеч и присадили се тук.
Тъй като летището беше изключително близо до нашия квартал, както казах, самолетите се снишаваха за кацане току пред нашия блок. Понякога минаваха буквално над него. За нас - 5-6 годишни дечурлига - това, разбира се, беше огромна атракция. Гигантски военни машини, с триъгълна форма на крилете, а не с обикновени криле, в милитъри цвят, с огромни обли реактивни двигатели, които вдигаха невъобразим шум. Невъобразим шум! Дотолкова невъобразим, че в дните, в които имаше активни учения, това беше истински терор. Не знам дали самолетите са били свръхзвукови, но се движеха много бързо. Нямаше време за доплеров ефект, който да подготви наземното население за приближаващия звуков ад. Шумът просто връхлита отдясно, след две секунди е непосредствено над теб и след още толкова отминава. Човек инстинктивно се присвива в опит да се предпази. Такъв звук! След петия самолет за деня свикваш, разбира се, и когато прогърмява самолет, просто млъкваш, ако говориш, защото и без друго никой не би те чул. Обаче ние децата наобратно - при всеки самолет крещяхме, колкото ни глас държеше именно защото никой не би ни чул. Намирахме го за забавно в началото, но от един момент насетне крещяхме с рутина. Беше странна гледка - идва самолет, рой дечурлига зяпват с цели гръла, самолетът отминава и децата продължават да си играят на кент или "Гледай си работата". Викахме и "Са-мо-лет но-мер 5!", разбира се, но това беше клише за нас.
Имаше особено тежки дни, когато на човек му бактисва. Възрастните непрестанно се оплакваха, че било непоносимо. И наистина - прозорците трещяха, шумът беше някак смущаващ дълбините на човешката душа, разстройващ, неуместен, нахлуващ твърде безпардонно в ежедневието на цял един квартал.
И понеже, както стана ясно, това бяха учебни полети, имаше случаи, в които обучаваните правеха някакви грешки. Снишаваха се твърде рано и тогава преживяването ставаше наистина травматично. Направо ти се подкосява кръста от уплаха. Аз си спомням един такъв конкретен случай - гонех някаква топка и тъкмо се навеждах да я взема, когато един такъв зелен търбух връхлетя отгоре. Присвих се, но успях и да погледна нагоре - търбухът беше на метри над блоковете и можеше да му видиш всичките чаркове. Всички бяха зинали от изненада.
Повечето от самолетите, обаче, си минаваха на прилично разстояние и в далечина и на височина. Тези които не кацаха, а просто минаваха или излитаха бяха особено внушителни. Стрелкаха се точно пред очите ни, на 45° спрямо хоризнота, точно над 34-ти блок (блокът пред нашия блок) и скоростта, с която минаваха беше зашеметяваща. Наистина зрелище. Какво повече да иска едно дете?

Ами ето какво:

Втори спомен: Щъркелите

Мислех за достоверност да проверявам в гугъл преди да разкажа този спомен, но няма да го направя. Нека си остане загадка, поне докато го пиша.
В края на всяко лято, както и петгодишните деца знаят, птиците се събират за да отлетят на юг. Аз и децата от моя блок ставахме удивени свидетели на последвалата миграция на щъркелите. А може и да не са били щъркели, а други птици. Но мисля, че си бяха щъркели - размахът на крилете им беше голям, плавен и елегантен. Летяха толкова виското, че предизвикваха спонтанно уважение.
Това беше наистина удивително природно явление. Чувал съм че Виа Понтика - миграционният път на южните птици в тази част на света - постоянно се менял. Не знам сега откъде минават, не съм ги виждал от десетилетия, но в края на 80-те години на миналия век Виа Понтика явно минаваше над нашия блок в цялата си изумителна красота.
Това бяха стотици хиляди, ако не и милиони птици. Повярвайте ми, не преувеличавам. Точеха се с дни. Летяха високо, личеше си, че отдавна са набрали височина и ние ги заварваме в разгара на дългия им преход. Идваха сигурно от Украйна, Русия, знам ли... а и все едно. Минаваха точно над нас - това беше важното...
Почваше така - един ден просто се появяваше едно самотно, плахо, издължено правоъгълниче от птици в небето. После още едно с по-разсеяна форма. После паузи някакви и още правоъгълничета на неравни интервали. И изведнъж! Истинско шествие! Продължаваше с часове, с дни, ако не и седмици. Хиляди квадратчета птици, ята, ята, ята, устремени в стройна колона, се нижеха високо над нас, като индийски слонове, само че в небето - бавно и неумолимо. И най-странното беше, че се движеха именно на квадрати, наредени един след друг, стегнати, подравнени едва ли не. Това ми се е запечатало много силно в съзнанието.
Лягахме в прегорелите треви пред блока (на чието място сега има 5 редици гаражи) и гледахме това чудо на природата. Беше успкояващо, унасящо, почти приспиващо... красиво. Човек можеше да стои с часове и да гледа, без да му омръзне. Все очакваш това да е последното квадратче птици и да се свършат, но не - след ивица синьо небе се появяваше още едно квадратно ято изнад блока. От това никой не се оплакваше. Всички - и малки и големи - с радост и благоговение посрещахме и изпращахме тези носители на мира и спокойствието в нашия социалистически квартал.

Заключение

Сега и двете явления - едното от човешкия свят, другото - от Божия - ги няма в нашия град. За добро или лошо ги няма. Но не това е същественото. Същественото е, че те и двете, и двата спомена са в моето сърце, за да засвидетелстват ясно, че там където мирът на хората се нарушава винаги има начин той да бъде възстановен. Надявам се тези два спомена да са влезли и във вашите сърца. Дано сте ме разбрали.