автор: thestranger

Самотата не е безлюден град
и празни улици, където скиташ.
Самотата не е тъмен трап,
към който от тъга политаш.

Самотата не е място,
където да си САМ или не си,
където да се смееш, вместо
да рониш най-самотните сълзи.

Самотата не е лице човешко,
което с тежък грим да разкрасиш,
да отстраниш тъгата като грешка
и пак напред да продължиш.

Самотата не е време.
Дори стрелките на часовника да спреш,
той няма самотата да ти вземе -
тя пристрастява като див копнеж.

Самотата не е прашен път,
по който да вървиш като в пустиня.
През нея трябва да се взреш отвъд,
за да потърсиш като просяк милостиня.

Самотата е душа, която стене,
която е САМА сред хиляден парад,
която не зависи от лица, места и време,
в която само ти си и огромен празен свят...

Сам трябва да намериш във човек Човека,
който да прогони самотата,
който да е твоята утеха,
който с обич да запълни празнотата.