автор: drifter

Дойде сутринта, когато бях под душа. Обичайната петминутка преди да се приготвя за работа. Очите ми – затворени. Капките се стичат по лицето. Приятно е.
Изведнъж го виждам. Той - на колелото, а аз - отпред на рамката. Отиваме към бостана на Манго. Или как ми маха окуражително от терасата, когато на четири години тръгвам да пресека сама улицата и да отида отсреща до мекичарницата.
И... Червената локва на онзи завой преди бензиностанцията. Тръгнал пеша да напълни тубичка нафта за печката. Шофьорът не го видял. Изкараха го тежко болен за да не лежи в затвора. Хиляда лева кръвнина. Толкова ли струваше? И купчина кървави дрехи, които вдовицата трябва да изпере.
На сутринта баба пере на двора. Прегърбена над голямото корито, търка и плаче. Сякаш може да изпере със сълзи кръвта и злото.
Помня най-дългата нощ. Ние, тримата в другата стая, натъркаляни на спалнята между мама и тате. Не мога да заспя, Иска ми се да стана и да избягам далече оттук, но как да премина през кухнята. Той е там. Или по-скоро останалото от него. Не го познавам такъв. Страхувам се. Не искам да го виждам такъв. Не искам да го помня такъв...
Както съм под душа, чувам гласа му:
- Сбогом, миличка... Не си спомняй лошото. То отдавна е минало. Виж в сърчицето какво е останало. И не бъди тъжна. Оня горе добре владее смятането. Шарените топчета на сметалото ги е подредил предварително, Не можеш да ги разместиш.
- Дядо о о о о о...
Един сподавен вик потъва в гърлото ми. Как да го нарека дядо, като годините ми са повече от неговите.