автор: giro

Като хлапета бяхме страшни калпазани. Звучи като хвалба, ама как да се похвалиш с нещо, което всички момчетии имат в биографията си. Нашата история от прогимназиалните класове не е с нищо по – оригинална от безброй други такива. И все пак, понеже ми хрумна нещо, бих искал да споделя с вас частичка от нея.
Знае се, в училище има тартори, пред които и учителите се смиряват. Е, по времето на моето ученичество това беше много различно. Понеже в едно общество, дори и детско, все пак има тартори – няма как, тарторството беше допустимо в някакви санитарни граници. Прекрачването им водеше до тежки, направо доживотни последици - изключване от хубавото школо и пращане в долнопробно такова, казарма в строителни войски заедно с циганите /тогава ромската раса не беше призната по тези политически ширини/, а накрая – работа на смени в завода, описан от Никола Йонков Вапцаров /ако се сещате за него, де!/.
Та в нашето училище - по онова време просто реномирано, а сега – свръх елитно /според мен вече е дъщерно учреждение на заводите „Мерцедес”/, разбира се, също имаше тартори. Тази титла се извоюваше на плочките в двора – който първи ги целунеше с муцуна или с гъза си, губеше съревнованието в този сървайвър. Не се трепехме – просто един побеждаваше, а друг се признаваше за победен. Малко насилствено, но все пак честно и дори красиво, по момчешки. Момичетата ни ръкопляскаха и с това се изчерпваха еротичните ни въжделения.
Сега е друго, нали.
Бат Гач, Бат Нач, някои други и чат-пат аз /също някакъв си „Бат”/, бяхме сред тарторчетата, но все пак Бат Гач строяваше всички, дори и нас. Йерархия, извоювана с дружески, често болезнени юмруци.
Между нас, горе-долу връстници, имаше две банди и на Сахат Тепе, понякога и на Бунарджика, се разиграваха батални сцени – калеми и фунийки, стражари и апаши, криеница и прочие, а в Махалата – дръзки кражби на плодове и зеленчуци от вътрешните дворове, ревностно охранявани от безсърдечните им стопани.
Рядко се биехме с тукати, но и това се случваше, когато нечие лидерство беше оспорено. Редовите членове на бандите се люшкаха между нас, чудейки се как да похарчат в своя полза колебливата си лоялност. Трябваше здрава ръка.
Добри ученици не бяхме, но за сметка на това поведението ни беше все намалено. Партийната привилегированост на някои роднини ни спасяваше от изключване и от безрадостна пролетарска съдба в сетнешния живот.
Сега как е, а!?
Голям проблем бяха неизвинените отсъствия – имаш право на три. После ти намаляват поведението, а завършиш ли с намалено поведение, то никога повече няма да види възход. Хубаво, ама ние все бягахме от часовете – например от часа по пеене, където вместо с Дийп Пърпъл купонясвахме с песни от рода на „Хей, от Запад се задава черна, вражеска вълна”... Бягахме и от часовете по трудово обучение, в които иначе пИлихме некви чукчета или тъчахме нелепи чергички на барби-станчета. От други часове също бягахме. Аз от руски – тоже. Даскалката като ме изпитваше, за да разбере все пак отговорите ми, ми викаше: „Кирил, гавари по бългАрски, пажалуста!”
Е така готино си живеехме, но в нас къкреше страха от Детска педагогическа стая, от която ни делеше критично тънка граница.
В края на годината Класната седна да прави рекапитулация на отстъствията – салдото ни беше кофти, ама много кофти...
Тия провинения се отразяваха в дневника и никъде другаде – бяхме разбрали това. Един ден го гепихме във всеобщо съглашение между най – големите калпазани. Женките не знаеха. От училището го занесохме на Сахат тепе, в пещерата над тогавашния ресторант „Ромбус” – бомбоубежище, което в мирно време плашеше гражданята с бомбите в сметките им.
Сега има какви ли не фенери, фенерчета, светодиоди, халогени, криптони, челници, мелници и дрън-дрън. Тогава, обаче, имаше едни фенери с миниатюрни крушки, досуш като другите, които поначало светеха колкото Атонският монах да си довърши изречението. Ама с плоските, четириволтови батерии, светлината по сила и трайност се конкурираше с кибритена клечка от кутийка „40 години народна власт, 40 години български кибрит”...
Та в пещерата, ние - невините, но злочести томсойеровци, подпалихме дневника. Но, като нямахме достатъчно светлина, вместо да дочакаме финала на това аутодафе, побегнахме навън към светлия ден – нали за него се бореха комунистите, комсомолците и ние – пионерите.
Убедени в необратимото, триумфално, но мълчаливо дочакахме мига, когато Класната – „урби ед орби”, трябваше да обяви грешниците.
Ужас! Дневникът е изчезнал.
Бахти кефа!
Много години по-късно осъзнах, че съм изпитал първия си оргазъм.
Понеже дневниците не изчезват, не и в онази епохална епоха, с нас се зае първо самата Класна. Ядохме шамари, понеже сме виновни по презумпция, но стилът на Бернардо Гуи не свърши работа с железари като нас.
Сетне с нас се зае другарят по физическо – изпъчен дребосък, мрачно уверен в победата на Световната революция. Той често ни биеше, но сега беше по – гаден. Заплаши ни с политическа гибел като „общественовредни елементи в зародиш”.
Издържахме и този тест, този път на Игнацио Лойола.
Таман въздъхнахме като изтощени победители и оп! – намеси се Дружинната ръководителка. Диаболична другарка, отговорна за девствената политическата хигиена в даскалото. Самата тя, убедени бяхме, също девствена.
„Бъдете готови!”,
„Винаги готови!”.
Ебеш ли му майката за какво идеше реч, ама все готови си бяхме. Този път пак. В случая – да натирят родителите ни в Странджа-Сакар. По онова време нямаше „социални антрополози”, но ми се чини, че това беше най-крупният социално-антропологически, вътрешно гео-политически и, естествено, пеналистичен експеримент с пенитенциарен привкус.
Огънахме се и в хода на следствения експеримент с наведени глави и публично размазана чест заведохме другаря по физическо в Пещерата на нашето временно щастие. Там, на светлината на неговия мощен, съветски прожектор ние зърнахме в очите му за миг колебание в успеха на Световната революция, но той светкавично се окопити. Изядохме по два яки шамара още преди окончателната присъда - като гръмко уличаващ ни артефакт, блещукаше сред въглените парче от пластмасовата подвързия на заветния дневник, а около него бяха разпиляни късчета недоизгорели страници, по някои от които, неподвластни на огъня, укорително личаха част от неизвинените ни отстъствия.
Консеквентно от това бяхме тотално разобличени – извършители, пряк умисъл, предмет, средство, модус операнди и мотив. Присъдата ни – бавна смърт с отровата на общественото порицание.

Засега все пак оцеляваме някак, но е трудно.
Леко беловласи сме, доста напълняли, отвратени, апатични, с разтворени юмруци, омекнали мускули и отдавна потушено дръзновение.
Дзяпаме дебилно телевизорите, тюхкаме се, но се успокояваме с незаконна домашнярка и с още по-незаконната мисъл, че, съвсем очевидно, от дебили има по-дебили.
Брех, мама му стара и живот!
Пратете ни в парламента бе, хора. Вижте какъв експириънс имаме, защо го хабите като туряте некви дилетанти там. Пък дайте насам и някоя по-големичка банка! Ще я затрием, но виж - ще оцелеем...

Айде, благодаря за вниманието!
Ако решите нещо, знаете къде да ни намерите – ние сме на всеки километър.