автор: jantreya

(едно мързеливо лятно стихотворение)

Колко дълго чаках го? От кога мечтах го -
слънцето в очите ми огнено да слезе?!
Днес съм пак онази, същата. Не бях ли
от една илюзия слънчева разглезена?
Вярвах, че през лятото всичко ще потръгне.
Ще умрат задръжките. Ще получа сили
да загърбя себе си - с острите си ъгли.
Да постигна всичко с мъничко усилие.
Слънцето пронизва ме с острите си пръсти.
Пари ме, съблича ме, но без капка нежност.
Потни са косите ми, от солта ми сплъстени.
и жадувам вятъра - като неизбежност.
Душно е, лениво е. Няма грам желание
да започна новото с жар и вдъхновение.
Толкова гореща съм, че сама не зная –
аз ли топля слънцето,то ли топли мене?