автор: deida

Изгрей ми ден, изплувай тук, когато
накуп слънцата всички с махмурлук,
бъди от мен, за нас, вроди ни лято
с трептящи нишки пчелен звук напук,
и златната, и знатната си семка
посей в сърца, души, очи, деца,
обичай ни след залез и през дрямка,
стигни до нас чрез огън и през сянка,
от всичките, до всичките лица.

Денят и през нощта е пак сънуван,
и люби с обещание за следваща.
Един на друг защо да се преструват,
щом винаги по някой се усеща?
Какво очакваш да завариш в къщата
ограбена, порутена от тебе?
Какво очакваш да намериш, връщайки се
освен въглени, паяжини, плевели?

Напразно тихо, безвъзмездно пусто
просмуква се и се разстила времето
и млечносива тишина се спуска
в мъла-тъга от облаците бременни.
Отчупен клонът с вързаната люлка,
вдигни го и рисувай руни в дюните,
капака на буркана със светулката
махни - да диша и да чува струните.
Ще литне с теб, или пък ще избяга,
а може би в звезда ще се превърне
и с шапка-невидимка на тояга
ще те догони (подгони?), за да те прегърне.

Какво предчувстваш, гледайки с очите
оставили да бъдат нена(д)гледaни
да видиш? Пак ги сменяш, но звездите
оглеждайки се в теб, поглеждат (в) себе си.