Морето ме посрещна със усмивка
и някак мигновено се разбуни.
Една вълна солена ме оплиска,
загледана във бронзовите дюни.
Към пясъка внезапно се забърза.
По гребена й неспокойни, плуват,
чертаещи студени струни, сълзи.
Водата и земята се целуват.
Морето, насъбрало сетни сили,
вълните праща в свойта безметежност.
От ревност яростни, за ласки нежни,
но винаги с любов брега залива.
Във него нощем гушва се луната.
Вълните пък, са неговото стреме,
понесли я надолу към земята-
от пазвата й топлина да вземе.
Обичам те, море, за миг неспиращо,
останало си все така първично!
Ти дишаш със вълните си пулсиращи
и винаги си толкова различно.
Обичам този къс земя, към който
морето с толкоз мъка, се старае
да я достигне в свойто неспокойство,
да я залее и я обладае.