автор: silvina84

Ти не знаеш за мен - двеста пъти умирах
и светът ми без теб беше ничий и лош.
Ти не знаеш за мен, че разместен събирах
разпиления пъзел след забития нож…

Пак се връщах назад – километри нататък –
проумявах след после, че не искам да знам.
Но те носех в сърцето си – грешния залък,
в този, нашия свят – исках пак да съм там…

Ти не знаеш за мен, че простих без остатък,
аз не зная сама как успях в този мрак.
Ако няма начало – то последен е адът.
Друга прошка не давам, ако ще да умра…