автор: apostola

Когато лампите угаснат,
запалвам аз небесните звезди.
А щом мечтите ми пораснат
и Господ жив до мен се нареди,

аз литвам горе във небето
да търся тази светеща звезда,
орисана на мен- детето,
в началото на моята бразда.

Дали ще мога да позная
коя от тях се грижеше за мен?
Дали, дали е тя оная,
която ме наглежда всеки ден?

Дали е мойта пътеводна
в годините с която съм живял?
Дали в градината ми плодна
под нея аз негласно съм вървял?

По топлото ще я позная,
с което сгрява моето сърце.
И по небесната омая,
и по протегнати към мен ръце.

Спокоен горе ще остана
в прегръдката на моята звезда.
И там във кря ще застана
на мойта дълга жизнена бразда.