автор: missana

Умира лятото в кръвта ми.
И юли вече е септември.
Лъчи от вечността в букет ти пращам -
на теб, усмихната и мила.
Разбираш ли какво ми даваш
сред сенките на птиците,
кръстосващи безбрежното пространство?
Разбираш ли тъгата ми по необятното
в насочената цев - реалност?
Пред изстрела
пробуждат се мечтите.
Загледан в твоите очи
се отразявам
към нови светове
и литвам...
Онази - старата вселена
ни очаква.
Стани за миг дете
и нека в приказката си
да скитаме
(далеч от краищата и средата).
Навежда мачта този ден,
отлага
несбъдналото се желание.

Ще можеш ли да си Единствената,
която чакам да ми върне светлината?