автор: verysmallanimal

То не е като да чурулика птичка или байхристовото магаре да се оплаква от самотата си, когато стои вързано под джанката, докато самият бай Христо копае лозето. Не, то е нещо като ветрец, шумолящ в главата ти – сякаш си мислиш нещо, ама не си ти и не си го мислиш – хем го чуваш, хем знаеш, че е тихо и наоколо няма никого.
Е, ще каже някой, ми то във всяка глава има разни шумове – на един му пищят ушите, на друг съвестта му се обажда, докато той завива с черга десетината откраднати от комшийската нива кочана царевица; а има и такива, на които разни гласове им казват какво да правят и как да избегнат въздействието на психо...психотрон...абе някакво измислено оръжие там. Няма тишина в света – все нещо трополи, скърца, пее – всяка твар, всеки камък или дъждовна капка, се обажда да каже на другите неща нещо, а и надава ухо да разбере къде какво става. Не е лесно да се чуят тези гласове, потънали в шумотевицата на деня. Като забучи бората през пролома на маминдолската река или затрещят гръмотевици над Гола чука, става тъй, че човек не може да разбере тупка ли му сърцето или се е свило на топка и мълчи, камо ли да чуе някакви гласове. Това са, тъй да се каже, външни причини. Има и други, вътрешни – върви си братовчедът Киро към кръчмата, например, върви си и хич хабер няма, че жена му вика през оградата да не се халосва, а да потегне курника, че лисица се навъртала и кокошките курбан ще станат. Ми не чува човекът и това си е. Не чува, щото знае, че хай е чул, хай е изтървал петъчното надприказване в кръчмата. А то не е за изпускане. Но то туй са си неща, дето нявсякъде по света се случват и нищо особено в тях няма.
Маминдолският глас е друга работа – то е една такава тайнствена сила, дето само тук я има и тя, кажи го, управлява селото. Дали си е бил тук тоя глас отпреди хората да се заселят в клисурата или те са го донесли със себе си, не се знае, но откак селото го има, има го и него. Отначало маминдолци не знаели за гласа, живеели си спокойно и всеки се оправял както може с бръмбарите в главата си. Докато един ден, преди много години – къщите били кирпичени, покривите сламени, а велосипедът още не се бил появил – станало нещо, което подсказало на хората, че не са сами между небето и земята. Та него ден, рано сутринта, по едно и също време взели да хлопат врати, над къщите се понесла гълчава от много човешки гласове и всеки който излизал на пътя с удивление виждал, че и комшиите са излезли – кой понесъл дете, кой нарамил вързоп с дрехи – и като по команда се упътвали на горе по баира. Тоя рекъл добрутро, оня рекъл и докато се усетят се изкачили доста високо над селото. И както се озъртали и се питали един друг какво, аджеба, става, откъм пролома се чуло страховито бучене, а след малко се показала водата. Голяма вода, черна и свирепа – носела дървета, камъни и животни – за миг заляла Мамин дол, нахлула между къщите и направо ги погълнала на една хапка. Маминдолци, скупчени на връх баира, треперещи от страх, с ужас видели как селото им изчезва, а когато водата се оттекла не могли да познаят мястото – тук-там стърчали части от дувари, по някоя и друга стена на къща и толкоз. Част от покъщнината водата завлякла със себе си, а част останала заровена в калта, която пускала мехури и издавала звуци като че някой преглъща. И чак тогава, докато се тръшкали и се вайкали, забелязали, че малко настрани от тях, но пак на високото, се е събрал почти всичкият добитък. Незнайно как животните също разбрали какво става и се изкатерили на баира. Отначало нашите хора били много заети, за да мислят кое какво и как, но като минало време и потегнали криво-ляво къщите, като изчистили калта и си отдъхнали, в главите на тия дето били по-окумуш взели да щъкат разни въпроси. Туй с водата им било ясно – водата нито можеш я позна кога ще дойде, нито можеш я спря. Обаче тая работа дето всички някак знаели кога и какво трябва да правят, за да се спасят, че и добитъкът също – ей тая работа била странна. Приказвали, спомняли си, гадаели, докато станало ясно, че оная сутрин всеки чул нещо като глас, който му казал да стане от леглото, да вземе каквото може и да бяга нагоре по баира. Ама не като команда, а тъй – като съвет, като желание. И на всеки различно. На един гласът казал, че сега е баш време да набере гъби, таман са се показали след дъжда; на друг да иде да провери не се ли е запиляла козата по камънаците. А на един, май Кольо се казвал, гласът прошепнал, че ако сега иде горе, сигурно ще свари оная трътлеста мома, по която въздишал и кой знае, може пък... С една дума, гласът знаел кому какво да рече, та да го изкара на пътя заедно с останалите. Въртяли, сукали, пък решили да проверят какво е туй чудо, какъв е тоя глас и има ли го въобще. Щото в Мамин дол може и да няма академия, а само начално училище, но са народ любознателен и, в някаква степен, не много глупав. Трудно било да организират експеримент с цялото население – все пак към триста души били, та всеки у дома си проверявал има ли глас или само му се е сторило. Само трябвало да се вслушват. И те се вслушвали и внимавали какво ще чуят. Един например чул, че няма да е лошо ако се погалят тая нощ с булката в кревата, пък на сутринта да варосат овошките. От своя страна булката чула, че ако мъжът ѝ обещае да вароса дръвчетата, може да му позволи някои неща в леглото, които пазела за специални случаи. И като се разбрали за варосването, пък и за туй което е добре да направят след като духнат лампата, станало им ясно, че глас има. Не само че го има, ами и знае какво кому да каже, тъй че работата да върви и всеки да е доволен. Друг пък един маминдолец, преди да влезе в кръчмата си намислил да пие едно вино на вересия, пък да плати когато продаде прасето. И тъкмо да рече на кръчмаря тая работа, оня взел че го изпреварил:
- Здрасти, Герге, сега ще ти налея, ама като продадеш прасето да вземеш да изчистиш сметката, че глей колко вересия се е събрала.
Е, от това по-добро доказателство – здраве му кажи.
Маминдолската религия и философия са малко чудати открай време – не можеш ги разбра християни ли са, поганци ли са или просто гледат да минат метър като стане дума за такива засукани неща. А от онова време, когато водата ги дебнела, пък те се отървали, във вярванията им се появил и гласът. И до днес. Много-много не говорят за такива неща като Тунела, Кулата или Гласа, защото хора всякакви – я разберат, я не, пък лоша дума от всеки може да тръгне, а маминдолци не искат да станат за смях, та си траят. Каква е файдата да седнеш да разправяш на поп Васил от Бяла борика, че Гласът те е подкарал в събота към долния вир, а там какво – във водата се плацика Данчето, на на Капсъза племеницата, ама дибидюс голичка. Ще разбере ли попът? Ще разбере за Данчето, ама за Гласа – не. Вярата в Гласа е оцеляла през годините, много пъти се е зтвърждавала от разни случки, които само така могат да бъдат обяснени. Ама телевизори, ама автомобили, ама газирана вода – нека, казват маминдолци, нека, обаче ние си слушаме Гласа, водим се по него и ей на- издрапахме чак до двайсет и първи век. Все по-често младите хващат тунела, слизат в града и там си остават – там и работа има, и кафенета, и като стъпиш на улицата не си губиш обувките в калта. Така е, дума да няма. Но където и да срещнеш маминдолец, ако надникнеш в душата му, ако се ослушаш внимателно, ще чуеш оня Глас – подсказва му какво и кога да прави, утешава го и най-важното – все му напомня кой е, от къде е и кога да хване пътя за да навести своите хора в селото. С едно изключение – баба Кондовица. Тя, дето е най-старият човек в село, тя, дето помни всичко за всеки, тя именно упорито отказва да признае, че гласът го има. Като я заговориш за това, баба Кондовица забива очи в земята и само шътка:
- Шшшт! Глас, какъв глас те гони бе, момче? Я трай там и не се завирай на коня в краката, ама-ха. Никакви гласове няма и толкоз!
И бързо-бързо ситни към тях си, а като влезе и захлопне дворната врачка, пак погледне назад и шътка като ядосана гъска.
После сяда на стъпалото пред къщата, обляга глава на вратата и затваря очи. Дълго седи така, отпуснала в скута си ръце с тънки криви от артрита пръсти – понякога чак до вечерта. От време на време клати глава, позасмива се или мърмори нещо тихо и неразбрано. В краката ѝ лежи жълтото куче Бончо - и той примижал, а опашката му току потупва по земята. Като мръкне, баба Кондовица става с пъшкане, влиза в кухничката, през вратата подхвърля на Бончо къшей хляб и го напъжда да си върви у тях. Бончо си тръгва с хляба в уста, а баба Кондовица пали лампата и се приготвя за лягане. И вече в леглото, преди да загаси светлината, тръсва глава и тихичко казва:
- Айде стига толкова, че цял свят ще ни разбере. Поприказвахме си, сега да спим.
Полека-лека заспива цял Мамин дол. Тихо е. Само Гласът не спи – обикаля от къща на къща, прошепва в ухото на един едно, на друг – друго. Щото утре пак е ден и маминдолци са пак заедно, нищо, че всеки си гледа неговата работа.