“ Бог да я прости ! ” Дебелият свещеник отпи голяма глътка червено вино от прозрачното обло шише, което държеше в ръцете си. Лъскавото му изпотено лице почервеня като домат.
Попът несръчно преля на гроба от рубинената течност под формата на кръст. С видима охота надигна шишето повторно и пак каза същите думи, като се прекръсти с мазните си треперещи ръце. Накапа с вино дългата си бяла брада и разтворения скъсан молитвеник, нашарен с избледнели петна . Беше есенна
панихида. Отбелязвахме 40 дни от смъртта на майка ми в пясъчното високо гробище над Павел баня. Както винаги, тук бе тихо и чисто. Само кукувицата, скрита в боровата горичка, отброяваше със скучната си песен житейския пясъчен часовник. Зад своеобразната ограда от високите иглолистни и шумни дървета имаше малка кръгла поляна. Там пасяха двете кончета на мъжа, който се грижеше за гробището. Кобилата и малкото и конче цвилеха възбудено в утринната роса и махаха радостно с опашки. От муцуните им излизаше пара. В ранното утро щурците нарушаваха тишината.
Ние се бяхме наредили около гроба на майка ми, баба и дядо като в ритуален кръг. Тук първо положихме дядо преди 13 години, после баба преди четири и накрая майка. Аз зарових собственоръчно на половин метър над главите на родителите й малката мраморна урна с прахта на майка. Тя така пожела. Да я кремираме. Без да пръскаме праха й. Върху пръстта бяхме сложили две шарени покривки, отрупани с храни за подавка. Баници, сладки, кюфтета, соленки и резени хляб. Бяло и червено вино. И стара благословена миросана вода в отпушено шише. Тримата виновници за сбирката ни гледаха от снимките си без да реагират. Първи от подавките се почерпиха ситните мравки и мухите. Отчето надигна още веднъж за дълго бъклицата с руйното вино. Към него залепна и отговорникът за гробището, който дойде при нас с празно двулитрово шише от минерална вода. Леля му предложи от червеното вино за закуска. Той нетърпеливо отряза с дълъг нож отвора на шишето и то се превърна в голяма празна пластмасова кана, която бързо се изпълни до горе . Даже попът го изревнува за находката. Обикновено тук на гробището винаги духаше мокър вятър откъм Средна гора. Тази сутрин бе тихо като пролет, заключена между две планини, макар да бе краят на септември. Забитите свещи в червения пясък плачеха вместо нас и кихаха срамежливо от свежия мъглив ароматен въздух. Докато наблюдавах есенните шарки по Балкана,споменът ме придърпа внезапно назад и аз за миг изчезнах от опелото. Не усетих, как гробището се смали под краката ми...
Върнах се във времето с малко повече от три месеца. Майка ми бе обзета и вдъхновена от идеята да присъства на кръглата половинвековна годишнина от създаването на градската опера в Бургас. Тя бе един от дългогодишните й труженици в ролята си на корепетитор. Жалко че въпреки дългата и успешна кариера, временна и посредствена фигура пенсионира преждевременно моята маманска, или Фифи. Обичаше да я наричам така галено. Тя така и не прости на въпросния администратор, на който дори и не помня името. След пенсионирането си не стъпи повече в операта в продължение на десетина години. Но щом разбра за предстоящия юбилей от специално изпратената й покана, тя се преобрази. Стана друг човек. Започна да крои планове как ще се облече и как ще изглежда. Как ще я приемат старите й приятели , които й се обаждаха от време на време. След получения инсулт майка ми не можеше да се придвижва без инвалидна количка . Ходехме с нея и до тоалетната, където имаше друга със санитарна подложка. С количките се разхождахме навсякъде, но не и на публични места. Не можехме да отидем така в операта. Това бе един от железните ми аргументи против нейната страст за юбилейното изживяване, но и той не помогна. Не мога да опиша приливът на сили и радост у маманска, когато й се обадиха някои от старите й колеги и я поканиха да бъде част от Голямото тържество. Дори й подариха юбилеен часовник с надпис, отбелязващ годишнината. Обещаха й помощ при транспортирането. Да я качат на сцената дори. След тази емоционална интервенция склоних да я закарам с колата. Майка ми отмерваше ежедневно отминаването на времето с новия си тиктакащ часовник до голямата дата. А тя приближаваше бързо. За нея сигурно е било бавно и мъчително очакване в леглото.
Великия следобед отидох в тясната й квартира, където жената, която се грижеше за
майка ми я беше приготвила като коледна кукла. Косите й сресани, очите гримирани, усмивката вързана за ушите. Чистите дрехи. Нацапани сенки и различни нюанси от червило в изкъпаната й накъдрена прическа. Ноктите лакирани като импресионистична дъга. Въздухът ухаеше на сладки дамски аромати. Голите й ръце нашарени целите с детски татуировки и отрупани с огромен наниз от гривни. Устните й бяха очертани с гъст слой крещящо червило. Изобщо изглеждаше като модна мадама преди любовна среща. Тръгнахме бавно и тържествено с колата след болезненото и трудно асансьорно слизане. На входа на операта ни очакваха двама от сценичните работници. Направихме с ръцете си тройно столче, на което понесохме майка ми на конче през дългите коридори на сградата, до нейната бляскава градация – сцената. Седнала на първия ред до кошарата, където се помещава оркестърът, тя пляскаше с изкривените си уморени ръце и викаше на солистите от аванс сцената през цялото време на тричасовия спектакъл. Наричаше ги по име, радваше им се. Раздаваше им въздушни целувки. Даваше им съвети как да пеят, как да се държат, как да танцуват, как да рецитират и играят миманса. Изживяваше всичко, което ставаше в препълнената зала на Бургаската опера, все едно, че бе вързана за летяща чига и обикаляше навсякъде. Издаваше я единственото будно в замрялото й тяло сърце , което туптеше на врата й все едно бе фаворит пред финалното бягане. А очите, които щяха да изскочат от радост, блясък и възторг непрекъснато, се пълнеха с влага след всеки познат акорд. След всяка позната тоналност. След всичко обичано, обиграно, преживяно, изсвирено и репетирано през годините. Все едно гледаше гала - спектакъл, разказващ живота й. Концертът свърши с мощно грандиозно колективно изпълнение на “Кармина Бурана” на Карл Орф от целия състав на операта. След смазващия край публиката се взриви и скочи на крака да ръкопляска. Само майка ми остана седнала да удря ентусиазирано една в друга трудно подвижните си ръце, от които сякаш извираше огън. Тогава повечето от солистите, заслужили с изпълненията си възторжени аплаузи, френетични похвали и много букети, се събраха в малък кръг от сцената, точно над майка ми. Първият ред, където тя седеше, бе отреден за ветераните. Артистите хвърляха цветята в неподвижните й крака и пращаха въздушни целувки с признания, че няма и няма да има друга като нея. Покланяха й се продължително и със сълзи на очи благодаряха за всичко. А тя, въпреки че не можеше да стане, мърдаше крайниците си като забита за седалките пеперуда. Малките й патерици тракаха възбудено. Особено сега, когато всепризнати изпълнители, коленичеха пред нейното забележително завръщане в голямата зала. Това бяха хора, отдавна пръснати , но познати както в България , така и по света. Те бяха запазили ревниво спомена за майка ми.
После всичко свърши... Събрахме цяла грамада от лъскави букети. Маманска я изнесохме по същия начин на ръце, като колегите й образуваха дълъг шпалир по пътя към изхода. Подаваха й чаши с шампанско и руска водка. Тя ги пиеше на екс и ги мяташе зад себе си. Всички ръкопляскаха и я поздравяваха по име. Майка ми им пращаше въздушни целувки с омалелите си ръце и им отговаряше нещо. На всеки поотделно. Запомних очите й , които бяха като факли в дъждовното небе. Аз бях в средата на шествието, което като че ли нямаше край. Пътят ни навсякъде бе застилан с цветя, чак до изхода, който ми се стори като Триумфалната арка. Все още в ушите ми звънят виковете от празничните коридори...
Сякаш ударен от внезапен шамар, се приземих на жълтото пясъчно гробище . Отчето загаси свещите на гроба и отпи дълга глътка от червеното вино. Поглади изцапаната си брада и се усмихна. Кончетата на уредника на гробищата се обадиха игриво и весело. Някои от свещите по мократа пясъчна пръст на гроба не бяха угаснали в гнездата си, топли и разнежени. Моите роднини тръгнаха надолу по тревясалата неутъпкана пътека сред гробовете. Обърнах се назад към снимката на майка ми, която плачеше. Чух да ми казва, че е от радост. Изживяла тази грандиозна случка в края на измъчения си живот като знамение и благодарност. Че съм направил най – големия си подарък за нея. Стори ми се че заваля. Кални вадички потекоха към близкия дол. Пометоха всичко по пътя си ведно с удавените полски розови червеи. Сякаш с тях и аз тръгнах да търся моя собствен дом . Който със сигурност не можеше да бъде отдалечен от притихналата утринна мокра борова гора над пясъчното гробище. Преди да потегля, се върнах назад, избърсах сълзите от снимката на майка ми и я целунах. Закичих и ароматна китка здравец . Тя обичаше да го носи на гробовете за здраве на мъртвите. После тръгнах към сгушилата се в мъглата като купчина шарени гъби Павел баня . Обръщах се непрекъснато назад. Докато не се подхлъзнах и паднах в калното каналче край пътя . Бавно станах, отупах калта от дрехите и се насладих на картината зад себе си. Над облия горски масив изгря широка оперна кулиса с разноцветни стъклописи от парижка катедрала с блестящи като диаманти прозорци. С плуващи скулптурни фрагменти на божества и ангели, осветени от невидими прожектори. Дъждът неуспешно се опита да ги разбърка и размъти в калното дъно на гробищните потоци. От които пиеха зажаднелите млади пъргави кончета. Червените им пискюли по челата се тръскаха и звъняха с вързани за тях камбанки. Няколко магарета търсеха сушина с пръхтене под оранжевите капещи корони на брезите. От горския масив над ливадата с кончетата зазвуча френски шансон , сантиментален и обвит с мъгла и влага като влюбен славей. Някой бе пуснал грамофона си в боровата гора. Не ми остана нищо друго освен да затанцувам в локвите по червения път. И да припявам, въртейки се в кръг, мокър до кости, но щастлив. Тръгнах по пътя, водещ към селската черква. Щом стигнах, намерих попа и го почерпих отново за Бог да прости. Той не ми отказа...Аз бях отново в Павел банската „Света Богородица”, която за мен бе по-висока и огромна от парижка катедрала. Надявам се майка ми наистина да е останала доволна. Дано да има пиано до себе си. И да свири, където и да се намира. Аз ще пея с нея. И ще я галя по косите, както тя мен преди...
2006
Боян СТАНИЛОВ