автор: ASTERI

Невянка влезе в зимника, събра последните кочани от царевицата, която беше оронила и се върна в малката собичка. Стъкна огъня и тревожно погледна през прозорчето. Свечеряваше се, а Мирон и днес не се прибра.
Беше се цанил овчар и откакто замина, от Гергьовден, нямаше вест от него. Наближаваше Димитровден. Тази година снегът падна рано и тя всеки ден се надяваше да чуе чановете на стадата. Той даже не знаеше, че преди два месеца тя му роди чедо – малко, топчесто момченце. Дори име не му беше турила. Чакаше го. Нямаха и събрани дърва. Уж като си дойде Мирон, тогава... Позамисли се Невянка какво да прави? Ако и утре го няма, как ще стопли собичката? Загледа се към гората. Не беше далече. Само трябва да мине през реката. Янтра се виеше около селото и се виждаше от малкото прозорче. Колко пъти като придойдеше водата късаше дигата и наводняваше двора... Но сега беше замръзнала. Чу бай Даню във фурната като каза, че ходил и влачил дърва от старите тополи отвъд. Почуди се още малко и стана от миндерчето. Докато мръкне, ще отиде и ще се върне. Едно дърво да довлече! За утре! Бързо взе да се облича. Обу галошите, навлече овчето кожухче, пребради вълнената шамия и посегна към малкия. Уви го хубаво, сложи го в цедилката и го препаса през гърба си. Погледна още веднъж студения джамал и отвори вратнята.
Вървеше бързо, приведена от малкото телце, което сладко спеше затоплено от майчината снага. Когато наближи дигата срещна дядо Кольо, който влачеше един корен. Той я позагледа, позна я и се провикна:
-Къде отиваш, невясто? Къде бързаш по това време? Скоро ще мръкне, пък и чедото си носиш. Не видиш ли как се е прихлупило небето? Ще завий оная ми ти фъртуна, не мож видя пътя да се прибереш.
-Аз бързо, дядо Кольо. Ще мина оттатък да взема някоя цепеница и се връщам. Няма с какво да паля, пък и Мирон още не се е прибрал. Ей го къде е, няма да окъснея.
-Невясто, не ходи по това време. На, вземи това коренище и се прибирай.
Позамисли се Невянка и рече:
-Да ти дава Бог здраве за добрината, ама и вие с баба Сийка нямате помощ от никъде. Върви, върви!
-Невянке, мини отдолу, където са малките тополи. Там ледът е дебел. Не криввай от там, чедо. Хайде бързай, бързай, че я виж - мръкна.
Тя му махна с ръка и заситни по заледената пътечка. Стигна до малките тополи и внимателно хлъзна крак по леда на реката. Ослуша се. Здрав беше, щеше да издържи. Стъпка по стъпка напредваше към другия бряг. Още малко! Още малко! Съзря първото повалено дърво, наведе се и започна да дърпа. От острите ледени парчета ръцете й се разраниха. Малко по малко дървото взе да се помества. Малкият се разплака. Тя се изправи, потупа го нежно и той утихна. Развърза шамията и избърса запотеното си лице. Пак се наведе и с всичката сила, която й беше останала, рязко издърпа замръзналото дърво. Чу пукот и застана неподвижна. Нищо! Внимателно го повлече. Беше се запъхтяла, сърцето й лудо биеше, от ръцете й капеше кръв, но всичко това си струваше пред мисълта как утре пак ще запали печката в собичката, а пък и Мирон сигурно ще си дойде... Обърна се и тръгна да се връща. Ледът изскърца под краката й, но тя нямаше време да се бави. Крачка по крачка приближаваше към малките тополи. Беше притъмняло. Виждаше само очертанията им. Спря за миг да си поеме дъх и тогава го чу – вълчи вой и приглушени стъпки, съвсем близо да нея. Вцепени се от страх. Вълци! Знаеше, че замръзне ли Дунав идват от Румъния и слизат чак до тяхното село, но сега! ,,Боже! Помогни ми, Боже!“ Обърна се, но не видя нищо. Направи няколко крачки, чу че ледът изпука по-силно и без да изпуска дървото продължи, като се задъхваше от умора и страх. Тъкмо стъпи на здраво, малкият пак се разплака. Тя пусна дървото, свали цедилката и го взе до гърдите си. Полюля го малко, а той доволно се кротна и започна да гука. Невянка склони глава до челцето на детенцето си и жадно пое дъх. Как обича да си го мирише! Нито едно цвете не ухае така! Тази миризма беше нещо по-различно. Сякаш идваше отвъд, от някое кътче на душата й и от душата на Мирон. Ухаеше на толкова много любов, че тя с мъка се отдели от чедото си. Целуна го нежно, надигна глава и замръзна. Срещу нея стоеше вълк! Той вдигна глава и започна да вие. Зловещо оголи зъби. Пристъпи малко напред и после рязко кривна в страни. Наведе глава и ръмжейки започна да души. Впери стъклените си очи в очите й и не помръдна. Невянка полека се наведе и остави рожбичката си до дървото. Вълкът изръмжа и направи крачка към нея. Тя замахна сякаш да хвърли камък, но той не се изплаши. Пара излизаше от увисналия му език. Бебето се разплака. Тя за миг го погледна и в този момент усети удар. Падна на земята, а вълкът с ръмжене се опита да захапе гърлото й. Пред очите й притъмня. Усети, че взе да потъва нанякъде, когато пак чу гласа на рожбата си и протегна ръце. Самата тя не разбираше откъде дойде тази сила в нея. Вълчите зъби се впиваха в тялото й, но не усещаше болка. Не усещаше нищо. Само чуваше плача на рожбата си. Изтърколи се на една страна, сякаш искаше да се отдалечи от това място, но вълкът не й позволи. Отново и отново се хвърляше върху нея. Кръв, козина, парцали, всичко това се търкаляше като топка на едно място. В един момент Невянка яростно изкрещя. После се чу леко хъркане и всичко замря. Всичко. Даже вятърът спря да духа. Луната изплашено погледна иззад облаците и се скри. Запрехвърчаха снежинки.
На другия ден, още по тъмно, дядо Кольо мина от там и чу бебешки плач. Озърна се и ги видя - полузатрупани от навалялия сняг.
-Невянке! Невянке!
Бързо приближи и се скова от гледката, която се разкри пред очите му. Невянка лежеше неподвижна, цялата в кръв. Беше впила зъбите си в гърлото на вълка, а в ръцете си държеше разчекнатите му челюсти. Между двете замръзнали тела, малкият тихо проплакваше.
-Невянке! Чедо! -Той протегна ръка и отмести кичур коса, която закриваше лицето й. - Невянке!...
И тогава видя как една сълза се процеди от окото й, а устните трепнаха за миг - сякаш да се усмихне. Бебето се разплака по-силно. Тя леко помръдна и с вкочанената си от студ ръка го притисна още по здраво между себе си и вълка. Да му е топло! После пак хвана увисналата челюст и тихо отвори очи.
Съмна.