автор: mitkoeapostolov

Зона Б-5 не е един от най-престижните квартали на София. Пространството му е осеяно с панелни блокове, повечето от които се издигат над десет етажа.
Хората по улиците не са толкова лъскави като тези в центъра. Лицата им са угрижени, чертите - изкривени, а очите им често забити в земята. По жиците са преметнати маратонки почти на всеки ъгъл, издавайки произхода на средствата на малцината, които се придвижват със скъпи автомобили. Тук-там по етажите има изгорели апартаменти, които не са ремонтирани. Други са санирани в различни цветове, което създава една многоцветна мозайка.
Стар софийски канал разделя квартала. Водите му са винаги мътни и в тях често си играят деца през лятото. Един от пешеходните мостове на канала е построен от ръждясало желязо и бетон. Когато хората го пресичат, мостът се тресе. От едната му страна е западнала детска площадка, където децата от квартала често играят футбол. От другата – висок панелен блок, като всички останали от квартала. На приземния му етаж се крие малко хранително магазинче.
На влизане през металната врата на входа, пред посетителя се изпречват стена с пощенските кутии отляво и блиндирана стоманена врата отпред. Отляво на бравата се намира и таблото със звънците. Вторият от тях е оцветен с червен маркер и пише „шивачка“. При натискането на бутона се чува леко жужене и блиндираната врата е готова да допусне посетители. По стълбите вляво се стига до отделение на първия етаж, в което се намират две врати. На втората пише „Шивашко ателие“.
Стаята е с размер три на два метра. В лявата ù страна има малка дървена маса, върху която е поставено огледало в половин ръст. Срещу вратата седи стар фотьойл с износена покривка. В десния ъгъл има малка дървена поличка, от която струи мелодията на радио. От стената гледа и единственият прозорец, който е със западно изложение. Срещу входа, между фотьойла и прозореца, стои друга дървена маса. На нея гордо се изправя стара шевна машина, модел „Сингер”. Стройната ù черна фигура е осеяна със златни мотиви и прилича на съчетание между пантера и леопард. Над машината се е навела жена. Сиво-русата ù коса издава, че е преминала петдесетте. Ръцете ù умело приплъзват под иглата копринения плат на лилава детска рокличка. След това тя го изважда, полага го на масата и отбелязва размерите с креда. Очилата ù се спускат надолу по носа и затова се налага да ги намества.
„Каква стана тя? – мисли си жената, която се казва Августина. – Мечтаех да съм дизайнерка на модели за обувки, да творя в света на модата. Вместо това – този затвор.”
Августина пристъпва към прозореца и го отваря. Желязната решетка пред него не помръдва от мястото си.
Майка ù беше разказвала, че навремето, когато я кръщавали, двете ù баби не могли да се разберат кое от двете имена да бъде избрано. Родителите ù се ядосали и решили да ù дадат името на месеца, в който се родила.
„Добре ми беше като моделиер в обувната фабрика. Жалко, че ме съкратиха след демокрацията. И тогава – омраза, интриги… На кого бяха нужни?! След това исках да си купя машина, да моделирам и произвеждам сама... Но откъде пари? По това време нямахме достатъчно да ядем. Какво да правя с две малки дъщери?”
Августина се замисля. Лекият следобеден бриз разлиства косата ù.
По-голямата ù дъщеря – Юлияна, се бе устроила добре в живота. Съпругът ù беше заможен, тъй като работеше като шофьор на известен бизнесмен. Е да, постоянно отсъстваше от вкъщи и винаги оставаше на разположение на директора си, но поне беше финансово независим и се грижеше добре за дъщерята и внучката ù. Напоследък и той се беше изнервил и често се случваше да повишава тон докато Августина им гостуваше. Но това не е истински проблем – разсъждаваше шивачката. Щом имат достатъчно средства и са заедно, всичко ще е наред.
По-малката дъщеря, Марта, бе тази, която тревожеше Августина. Още като дете тя се различаваше от връстниците си. Главата ù се рееше в облаците, но рисуваше прекрасно. Как рисуваше само! Още в първи клас учителката ù каза, че един ден ще стане най-известната художничка в света. Фигурите и пейзажите излизаха изваяни под крехката ù, но умела ръка. Като я наблюдаваше, майка ù често се сещаше за собствения си пропилян талант. Когато момичето поиска да кандидатства в художествената гимназия обаче, Августина отсече:
– Един провален художник вкъщи е достатъчен! Ще отидеш в езикова гимназия!
Марта се подчини на майка си, но нещата не потръгнаха добре. Виждаше Августина, че момичето се мъчи, но се успокояваше:
– По-добре да се помъчи малко сега, а после да е щастлива. Знаеше Августина – няма щастие за провалени художнички, които работеха като затворнички по софийските гета.
Втората и третата година Марта започна да експериментира с наркотици и особено с марихуана. На няколко пъти Августина намираше найлонови пликчета с трева в джобовете на дъщеря си. Следваха луди скандали, след които майка и дъщеря не си говореха със седмици.
Един ден Августина се прибра вкъщи и влезе в стаята на дъщеря си. На леглото лежеше тайният ù дневник. Изкуши се майката да научи повече за дъщеря си. Разби с клещи малкото катинарче. Това, което прочете я втрещи. Мислите на дъщеря ù бяха тревожни, издаваха чувственост, каквато майката никога не бе изпитвала и не разбираше. Как да възпита дете, което не разбира?!
Когато Марта намери разбитата ключалка, замлъкна. Не проговори на майка си две години. По наркоманските сбирки се запозна с бъдещия си съпруг и един ден просто пристигна вкъщи да съобщи, че е омъжена. Бракът им не просъществува дълго. Съпругът се оказа ревнивец, а свободната душа на Марта не можеше да търпи постоянно да бъде контролирана. Единствен спомен на отминалата любов остана малката Мая. По една или друга причина, Марта не успя да създаде семейство с друг мъж. И досега отглеждаше прекрасната си дъщеричка сама.
– Дали не сбърках? – често се питаше Августина. – Дали не провалих детето си като му забраних да рисува?
Августина поклаща глава и сяда обратно на стола. Черната пантера отново започва да чатка и равномерни шевове се появяват по ръба на лилавата детска рокличка. Шивачката си припомня младините си. Колко лудо беше влюбена в мъжа си, как се родиха двете им деца, Бог да ги пази! Августина чувства близостта на Господ и понякога пише кратки стихове. Вярва, че Бог вижда и прощава всичко. Надява се, че ще прости и на нея.
Но тя познава и тези, на които никога няма да прости – политиците. Като повечето българи, Августина бе погнусена от лицемерието и корупцията на цялата система. Няколко пъти бе ходила на протест, но като осъзна, че каузата е загубена, спря. Вместо това потърси още по-голямо упование в Господ.
– Моля те, Господи! – често се обръщаше към малката икона на лавичката. – Моля ти се да помогнеш на детето ми! Нека влезе в правия път, нека бъде щастлива! Прости и на мен, Господи, ако нещо съм съгрешила! Само доброто ù мисля!
Машината отново започва да трака, детската рокличка плава в умелите ръце на шивачката. Августина си мисли за „Лунната долина“. Каква хубава книга! Разпознава себе си… И тя срещна съпруга си така – любов от пръв поглед. Не може ли да се случи и на дъщеря ù?
Припомня си последните години от работата във фабриката за обувки. Всички бяха много доволни от моделите ù. Преките ръководители й съобщиха, че ще получи награда за отличното си представяне. Августина сподели тази щастлива новина с най-добрата си приятелка. Седмица преди събитието, в отдела плъзна слух, че Августина изневерява на съпруга си. В деня на награждаването призът бе връчен на най-добрата ù приятелка. Дизайнерката остана равнодушна към цялата шумотевица и кротко танцува с мъжа си цяла вечер, докато останалите си шушукаха жлъчно.
– Интересно нещо е успехът – мисли си Августина. – Как бих искала поне дъщеря ми да успее!
Сеща се за внучката си Мая. При последното си посещение видя малката да рисува цветна картина. От левия ù ъгъл грееше златно слънце. Земята бе постлана със зелена трева, върху която вляво имаше къща с червен покрив. Отдясно – жена, дете и мъж, които се държаха за ръце. Над главите им в лилави сърца бе изписано като в ореол: мама, аз, татко.
Тиха въздишка, изпълнена с надежда, се отделя от машината и се изправя между решетките на отворения прозорец. Навън слънцето грее спокойно над панелната джунгла. Група мъже от махалата пият бира пред кварталното магазинче и разговарят оживено. По радиото се чува развълнуваният глас на футболен коментатор. Мътните води на канала ромолят под старото мостче и се оттичат на север към гарата и затвора.