автор: ringo

Тъй боли ме след снощния дъжд,
дето шепнеше тихо в листата...
Той нечакан дойде - изведнъж,
и събуди тъга във душата...

Изненада ме летният дъжд
и докосна отдавнашни рани.
Силует на жена... И на мъж...
И лица във изгарящи длани...

И тогава ръмеше пак дъжд.
Малка гара. Със два коловоза.
На перона – жената. И мъж,
във ръката с букета от рози...

А не спираше зимният дъжд...
Те със поглед се пиеха цели!...
Беше тъжно - жената и мъж,
със очи, от сълзи ослепели!...

Бе свидетел студеният дъжд
на раздялата толкова нежна,
на прегръдка прощална на мъж
с любовта си - мечтана, копнежна...

После влакът във тихия дъжд
любовта му отнесе далече...
На перона самотният мъж
със тъгата си тръгна, обречен...

Не, не спирай при мене днес, дъжд!
Още жива е моята рана.
И боли ме...Аз този съм мъж!
ТЯ завинаги в мене остана!...