автор: meiia

Възторжен си, прeмерен при това.
А аз съм вяла в опита да ти се случа.
Убива ме онази липса на слова,
в която само липсата си ще науча.

Не те извиквам с глас, мълча те тук -
създавам ти река от своето безцелие.
Потъвам в истината звук след звук
и чакам тишината ти да ме намери.

Прозирно е, шепти, оставя аромат,
когато теб те няма и когато аз съм
една случайна молекула в кръговрат,
обричащ на болезнено израстване.

Оставям ти изпълнения с тебе фон -
да инкрустираш образи най-близки.
Навярно е от тъжен някакъв закон...
Все повече си сън, все повече те искам.