автор: ATROPA

"Злото никога не идва само." - си мислеше пойната птица, която от снощи беше станала майка, след като по време на проливния дъжд се излюпиха малките й. Три дроздчета, които бяха мъжки и досущ приличаха на самеца й, който от два дни го нямаше и страшно много се безпокоеше, да не би да се е случило нещо лошо.

След като едва успя да предпази рожбите си от вятъра и безмилостно стоварващите се върху нея дъждовни капки, закриляйки с тялото си и разперените си крила, сега на зазоряване трябваше да им намери храна, но да не се отдалечава много от гнездото, защото имаше горчив спомен от първото си люпило, когато с любимият си толкова много се радваха на пръкналите се на бял свят първи пиленца и всяка сутрин огласяха гората с песента си, но веднъж когато и двамата бяха излетели да търсят храна за малките си и се върнаха, намериха гнездото си празно.
И затова се страхуваше много.
А и как така се случи, че точно сега него го нямаше. Ако беше тук нямаше да направят същата грешка и двамата да отлитат едновременно, а единият щеше да пази гнездото.
Но така е : "Злото никога не идва само." - си повтори майката и гушна нежно рожбите си, като във всяко едно припозна любимия си и и си спомни брачната песен, с която я беше пленил. Никога нямаше да забрави първата им любовна игра между клоните на дърветата и полета над гората ознаменувал сърдечната им връзка.
И тя се зарея за миг в спомените си, но много бързо беше върната към реалността от пискливите звуци на голешарчетата й. Бяха гладни. Време за мислене нямаше. Трябваше да ги остави за малко и да отиде да им търси храна. И след като ги помилва с човката си излетя от гнездото.

3.
Пепелянката беше изгубила представа колко време беше минало в очакване майката на малките птиченца да излети от гнездото, за да се покатери и да ги изяде, защото беше много гладна и едва успя да пропълзи между храстите до дървото, като внимаваше да не вдига много шум. Пред очите й бяха трите малки змийчета, които роди много трудно и едва не умря. Искаше този път да ги запази, защото миналата година, когато беше родила и толкова много им се радваше беше нападната от някаква страшна птица, която не само рожбите й, но и нея щеше да унищожи, защото бе допуснала грешка, като ги беше изкарала на едно открито, слънчево място, което се виждаже отвсякъде. И затова този път тя ги скри в една дупка и тръгна да си търси храна, за да се подкрепи и като се върне при тях да може да ги пази от многобройните неприятели. А те бяха много.
Имаше чувството, че е минала цяла вечност и започна да става нетърпелива. Отново изтреля раздвоения си език, с който събра частици от въздуха и ги поднесе в устата си за проверка. Нямаше грешка. Обонянието й за втори път долови миризма на вкусна гозба. Зрението й не беше много добро, но тя отправи златистите си очи с надежда да долови движение, по точно майката на малките птиченца да излита, но като не долови нищо напрегна слуха си и усети мощни вибрации от върха на дървото, където беше гнездото с така дългоочакваната плячка.
Да най-после търпението й в издебване на плячката щеше да бъде възнаградено, защото тя разбра, че майката напуска гнездото си.