автор: apostola

Като погледна пътя си назад
разбирам, че напред остава малко.
И е печално, Боже, и е жалко,
че свършва поднебесния парад.

А искам аз да събера до крак
изминалите дни и ги подкарам...
До хоризонта аз да ги закарам
да видят крайния небесен праг.

Това е този вечен космодел,
където птици в полета лудуват
и там земя с небето се целуват,
и е незрим човешкият предел.