автор: veronikas

Тази нощ без луна крие всяка утеха.
Носи моят товар и върви без посока.
Вечерта ме прибра. Аз съм малко гаврошче
и събирам небе със звезди във вързопче.

Тя е много добра. На ръце ме люлее.
И е вечно сама. Затова е със мене.
Аз съм тъжно небе и валя от обида.
Ставам мъртво море щом добро си отива.

Всички остри ъгли се забиват дълбоко.
Всички нощи с луни от мен са далеко.
Вечерта е съдба. Тъжна, все ме намира.
Аз съм клонче върба. Тя това го разбира.

Затова си мълчи и ме гледа в очите.
„Лека нощ” пожела. И развърза звездите…