Аз живея все в онзи следобед,
който нося из път от години...
Той е тих като сън и родина
и е кротък приют за мечтател.
И не зная защо е възкръснал,
нито колко остава до края,
но го нося при дъжд и при вятър
вместо топлия спомен за стая...
и не помня кога за последно
спряла там – в удивената зима,
с най-смирения дух на приятел,
бранех кът в неоткрита градина.
И до днес все така го бродирам
посред толкова празни недели.
Колко време остава – не зная ...
Два–три часа изгубих във Рая.
Рашел Леви