автор: Nadie

Пролетта метна зелено одеало на цветя върху поляната в парка и седна да послуша птиците. Из алеите плъзнаха белокосите кварталните вещици с начервени устни и алени колела руж по сбръчканите бузи.
Обсъждаха великденската надбавка на пенсиите и наглеждаха внуците, заровили се като пехотинци в траншея на пясъчника след цяла скучна зима между четири стени. От Музикалното училище звънко сопрано се опитваше да достигне слънцето по стълбичката за разпяване. В беседката на хълма група първолаци от съседното училище се занимаваха с въздушно диспечерство. "Чарли, тук кулата. Коридор 520, височина 1000 метра, посока запад-северозапад!", крещеше със стиснат нос, за да наподобява интерком, рошаво рижо хлапе с щърбава усмивка. Минутка по-късно, над учудените минувачи, по утъпканото въздушно трасе, прелиташе с трясък поредния Чарли, сякаш стриктно спазвайки указанията на щърбьото.

В центъра на тази малка вселена свещенодействаше Тишо. Надвесен над пламъците на скарата, с глава, омотана в пушеци и с тризъба вилица в ръка, той приличаше на търговски представител на преизподнята в ситито на рая. Имаше си строг алгоритъм на работа, поредица от думи и действия, които следвше педантично. С какво да бъде? Колбас-хлебче. Кетчуп-майонеза-горчица. Пари-ресто-довиждане. Следващия! Толкова ловко отхлупваше, захлупваше, мажеше, щипваше, редеше, увиваше и подаваше, че приличаше на многорък индийски бог. "Леле, пич, ела утре да те прослушат! Чака те светло бъдеще на тъпанджия!", отбеляза Дичо Ударника, ученик по барабани и перкусия в Музикалното, в деня, в който се запознаха. Около количката непрекъснато гъмжеше от клиенти, но за причината по-нататък.

Беше първи внук и когато се роди преди 22 години, въпросът как да го кръстят предизвика военни сблъсъци между двата рода. Безредията траяха цяла седмица, през която бебето не издаде нито звук. Всъщност дори не проплака, когато се роди, та докторът трябваше яко да го фрасне по гърба, за да изтръгне знак, че е живо. "Тишо ще е, обаче ако не спрете да се карате, ще го запиша Онуфрий!", отряза родилката. Мигновено бе сключен мирен договор и двата лагера се изсипаха от фронта директно в болницата с купища цветя и подаръци.

Остана си неразговорлив и затворен, с нетипичен за рода интерес към техниката и в частност към електричеството. Майката първа разбра за увлечението му, когато един ден нещо изпращя, разхвърчаха се искри и лампите в къщата започнаха да мъждеят. Паникьосано се втурна да търси тригодишното си детенце и го откри в ръката с вилица и с вилицата в контакта. Седеше си и зяпаще удивено как мига и пука лампата, а пластмасовата дръжка в ръката му бавно се топеше. Слава богу други подобни инциденти не последваха и Тишо успя да порастне.

Завърши механото като отличник на випуска. Беше гениален техничар и дори имаше регистрирано изобретение. Съгражданите му събираха пари за паметник приживе, защото местният завод, купен от някакви немци, внедри изобретението и изпонае на работа всички жители. От Германия пристигна управител. Народът веднага го кръсти Ханс Вола, защото непрекъснато кимаше с глава и викаше "Я вол!". Отначало хората му се връзваха и се оглеждаха да видят добичето, докато накрая бай Мичо, ветеран от Втората световна, раняван в битката при Дойран и носител на няколко медала за храброст, обясни, че това, тъпаци, означава просто "да, разбира се". В градчето веднага се разбра, че бил ерген и семействата с моми се заеха настървено да го канят на гости. Ама бил хърбав, длъгнест и рус-рус та прозрачен! Ама приличал бил на ужасно недохранен Белчо в предсмъртна агония на браздата! Голяма работа! А по- ли е добре щерката да кълца салата и да тича до мазето за ракия за някой нешенгенски космат и беден задник? Гостоприемството на хората, обаче, започна да спада, когато стана ясно, че условията на труд са гадни, заплатите - ниски и секна съвсем, когато се подочу, че Волът, канят го-не канят го, си чукаше всички здрави и прилично изглеждащи работнички, за да не ги изгони от работа.

Гипсов прототип на паметника бе изложен на площада за референдум от населението. На него Тишо се извисяваше в цял ръст, с развяти пешове на палтото, с луминесцентна лампа във вдигната дясна и със свещ в смъкната лява ръка, за да се подчертае силата на техническия прогрес. Проектът беше дело на местния скулптор - бивш директор на "Културен отдих и художествена украса". В неестетичните години на прехода, когато се видя края както на отдиха, така и на украсата, го бяха наели като дизайнер на осветителни тела във въпросната немска фирма. Тишовият паметник бе за него голямо творческо предизвикателство, след поредицата голи нимфи и амурчета под абажурени чадърчета.

Тишо дойде в столицата преди три години, когато го приеха в Техническия университет. Отпраши от родния градец, яхнал огненозеления москвич на баща си, с багажник, пълен с надежди и амбиции и едно сакче дрехи. Университетът се оказа ужасно разочарование. Повечето от преподавателите, изтерзани теоретици с обширни познания по физика на твърдото тяло, но с меки ръце, не можеха да научат момчето на нищо ново. Колегите му живееха ден за ден, без нинакви илюзии за светло инженерско бъдеще в Родината. Наблягаха предимно на езиците, като че ли следваха филология, а не техника, за да могат да се пласират в чужбина.

На третата година от следването Тишо се сблъска с доцент Дичева - преподавател по битова електротехника. Тя беше като руса лястовица сред врани - рядка хубавица сред инженерките. Нищо чудно че, посред един запой на осми декември, в делириума си Тишо си представи точно нея. По прашки и черен корсаж с шипове, с отвертка и гаечен ключ в нежните си ръце, тя ремонтираше компютъра му полунаведена. Сблъсъкът беше еднократен, но с тежки последствия за студента. Няколко сутрини по-късно, когато Тишо отвори вратата на скромната си квартира, намери на изтривалката доцентката, седнала върху огромен куфар. В краката й се простираше локва, очевидно изплакана от нея през нощта на размисъл да позвъни ли, или да си отиде. Жени със сълзи в очите трайно нарушаваха равновесието на Тишо. По някакво чудо, след половин ден кандърми, той все пак успя да я убеди да си вдигне куфара и да се прибере при мъжа, децата, печката и вибратора. През септември Тишо беше скъсан и на поправителния.

Прекъсването окончателно убеди момчето, че не му трябва диплома. Купи си една количка и се хвана да продава хот дог в парка, за да изкара достатъчно лев за билет до Германия и за регистриране на изобретението си в Европейското патентно ведомство в Мюнхен. Оптимизъм, граничещ с вдебиляване, го караше да вярва, че може да спастри двадесет хиляди евро посредством кремвирши. Между другото, количка наистина печаташе пари, независимо от не особено търговското място. Тайната се криеше в малък талисман, който Тишо получи от баба си по майчина линия.

Бабето съвместяваше няколко професии - врачка, знахарка, психоаналитик и семеен консултант. В старата къщурка на края на градчето непрекъснато вреше от народ. Тишо беше практична личност, върл атеист и непрекъснато човъркаше баба си: "Кажи ми числата от тотото ти! Друго не ми трябва. И ще успея ли да сваля Ленчето от нашия клас?" Баба му си отмъщаваше за заядливите забележки чрез леблебия в кафето и киселец в баницата. Като тръгна да мре го извика и му каза: "Чедо, вземи това от мене. Знам, че не верваш, ама от черна жена и рус мъж да се пазиш! Душичката ми е в кръста, хаир ще ти носи!" Подаде му просто чамово кръстче, с капки смола по грубо издяланата повърхност. "От нашия бор е, дето лани го събори бурята и едва не утрепа дядо ти.", поясни старата. Тишо забута някъде кръста и се сети за него чак когато се захвана с хот дога. Окачи го на една кожена каишка над сергията и като се завтече един народ! За месец събра една трета от парите. "Бре, пустата му бабичка! Как не го изрових по-рано, до сега да съм заминал!", мислеше си Тишо.

В един чуден майски ден, след въпроса "С какво да бъде?", последва тъжна тишина. Тишо вдигна глава озадачен и потъна в най-пълноводните и печални очи, които съществуваха на земята. "Реве, щото си загуби гласа. Мъкне ме за говорител, да й превеждам мълчанието. Дай два с наденички и със всичко", изстреля внезапно появилия се Дичо. "Довечера имаме галаконцерт за дипломирането. Чакат се ловци от цяла Европа да ни слушат. Казаха, че щели да идват и от Щадсопера, а Мила внезапно онемя. Миуа много е униуа, гуасни струни възпауиуа! Спри да ревеш, ма, щото ще окьоравееш също!". Певицата продължаваше да търкаля потоци сълзи и да подсмърча сърцераздирателно. Жена със сълзи в очите - лошо. Красиво и тъжно момиче с потоци и смърчове - още по-лошо! Тишо почувства, че започва да се дави. Обърка алгоритъма, поряза се, изгори си ръката и, докато се усети, свали кръста от сергията. Метна го между филиите, поръси го обилно с горчица, подаде й го и чак тогава изплува и си пое дъх. Дичо го гледаше учуден "К'во ти стана бе, братле! Тя може да е отчаяна, но чак да гризне дървото!" Тишо се опомни: "Сложи си го на врата. Довечера ще пееш като ангел! Само обещай да ми го върнеш, че е скъп спомен от баба." Мила захъхри нещо. "Пита дали с горчицата да ти го върне, или да го почисти. Ей, май успя да я изкараш от делириума! Каза да те поканя да гледаме концерта заедно."

Вечерта Тишо и Дичо се намърдаха на първия ред. Мила не излезе, а по някакъв магически начин се материализира на сцената, с блестяща рокля и диадема в гарвановата коса. Капките смола на кръста около шията й блестяха като звезди. Очите й се бяха удвоили и приличаше на извънземно. Когато запя, Тишо изчезна. Разтвори се във въздуха и се понесе над града. Освести се от двата шамара, които Дичо му беше метнал. Залата беше празна. "Отнесоха я баровците от Виена. Целувам Ви ръка, госпожице! Цветя! Лимузина! Какво й направи бе, братле! Дай и на мене от същото, и аз да се пласирам така!" "Да ти целуват ръка ли искаш! Готово бе!", каза Тишо, ошашавен от щастие, метна се драматично на едно коляно и театрално олигави косматите ръце на барабаниста. "Махай се от мене, сбърканяко! Къш!", изгърмя Дичо и го повлече към клуба за по бира.

След концерта търговията западна. Парите за регистрацията престанаха да се трупат. Дичо и Мила изчезнаха. "Сигурно са отпрашили към морето", мислеше си Тишо и продължаваше да чака търпеливо.

Шарената рокля на есента започна да прозира и под нея лъсна изтерзан скелет от клони. Вещиците затъркаляха тикви по алеите, помъкнаха торби със зарзават и заобменяха рецепти за туршии. От Музикалното училище над парка се носеше вой на начинаещо сопрано, като опело. Рижият диспечер, превит под тежестта на двайсеткилограмова раница, унило крачеше към втори "а". Мобилният на Тишо иззвъня. Беше баща му: "Сине, идвай си веднага! Волът ти свил изобретението и духнал за Германия! Фабриката фалира. Полицията те търси да те разпитва за документите." Тишо с разтреперени ръце набра Мюнхен, от където любезно го уведомиха, че такова изобретение е било регистрирано преди седмица.

През ноември градецът съвсем опустя. Глад се не трае и народът се пръсна да си търси прехраната. Заваляха проливни дъждове. Тишо се беше затворил в къщата на баба си. На стената висеше забодена страница от голям ежедневник. Под заглавие "Наше осемнайсетгодишно сопрано пробива в Щадсопера" се мъдреше снимка на Мила, с простия дървен кръст около нежната шия. След като изпиеше поредната бутилка ракия, Тишо я целеше между очите с дартс. По улицата пороят влачеше парчета от Тишовия монумент. В канавката пред църквата тихо догаряше гипсовата свещ.