автор: secret_rose

Преди да те позная, отзовах
сърцето си от братството на мрака.
Любовите, в които прегорях
оставих непометени на прага си
и тръгнах три за пет, почти сама
с надеждна доброта в очите кухи
нанякъде, далече от дома,
където слепоти не бродят глухи.
Вървях, кървях, а нощите растяха.
Изгоненото слънце ме размина.
Понякога ръцете ме боляха
от спомена за някакви, двамина...
От празното в гърдите. От земята,
в която се превърнах без сълзите
ласкаещи соленото в душата ми.
От всичко, за което ме попита...
когато те познах, преди да стана
един импулс, пулсиращ в тебе диво.
Добре дошъл си, нямам стари рани.
А само вино, сладко и горчиво.