автор: DimitarG

Полковникът беше около метър осемдесет и пет, от онези мъже, чието родословие върви постъпателно нагоре откъм достолепност. Дядо му също беше висок, военен, праволинеен и непсуващ.
Бащата беше малко по-висок от дядото, но не достигна, както стария, до полковнишки нашивки, защото почина сравнително млад. Въпреки това, портретът му седеше съвсем равностойно в семейния паноптикум от снимки на мъже в униформа, който майката на Полковника остави като наследство на сина си, ведно с малкия тухлен апартамент в тихата улица на военния квартал. В подобни фамилии витаят легенди, включващи мъжете от фотографиите. Тези легенди са добронамерени, целящи да възпитат в децата дисциплина, смелост и последователност. Някои зли езици, втълпили си, че веселбата и литературната грамотност са правилния начин да се изживее животът, често осмиват подобни, според тях, твърдини на тесногръдието и плиткоумието. Те насмешливо отбелязват, че и тук хлябът с лекота би изместил патриотизма като стимул. Понеже патриотизмът си отишъл с последната война, а глупостта на военния траела вечно. Това ни най-малко не тревожеше Полковника, не бе тревожило и предците му, по-важното в легендите, което разпалваше неговата страст, беше спорът кой е по-висок – той, баща му или дядото? Легендата затова е легенда, за да дава неточна информация, но Полковникът знаеше за понятието акцелерация и как, според това понятие, всяко поколение е малко по-високо от предшествениците си, независимо от фотографските трикове. С подобни знания той лесно сразяваше остроумните си, пак според тях, братовчеди, който твърдяха, че дядото - старият полковник, бил два метра. Въобще, Полковника си извоюва име на умен, волеви и най-вече порядъчен мъж, затова и женитбата му с подобна жена не се оказа никаква трудност. Точно тази жена, на име Александра, вече баба Саша, остана надежден хранител на галерията от фотографирани звания в наследствения апартамент на Полковника след смъртта му. Жилището вече беше нейно и тя сериозно обмисляше дали да не лиши от него, след кончината си, синът им, който, меко казано, излезе михлюз. Михлюз, според семейната енциклопедия, допълвана и същевременно изглаждана в поколенията, е същество, което за половината си съзнателен живот извършва дейности, които средно работлив човек отмята до обед. Освен това михлюзът прекарва по-голямата част от живота си в гняв, че не му се заплаща подобаващо за това канско натоварване. Единственото нещо, което този михлюз направи с лекота, беше да намери жената, с която да мързелуват заедно. Слава Богу, Полковникът по това време вече не беше между живите! Времето показа, че внуци няма да има и Саша сама за себе си реши, че това е поради мързел, а не по някакъв здравословен проблем в младото семейство. Тя отлично помнеше славното време, когато няколко военни семейства се събираха в четвъртък и неделя, за да играят карти, пият ликьор и да си разказват вицове. Смях!Смях! Една вечер одумваха друга двойка, в която жената изневеряваше, а съпругът сякаш беше доволен от това. Полковникът се изкашля авторитетно и каза едни думи, които подобно на панацея, въпреки циничността си, можеха да осмислят цяло едно съществуване:
- Когато мъж е манипулиран от жена, редно е поне да прави секс с нея.
Саша отдавна беше престанала да забелязва и сина, и снаха си, още повече да ги анализира, защото неминуемо трябваше да си даде сметка, че с Полковника са сгрешили съдбоносно някъде. А това не можеше да си позволи, не и след толкова време, прекарано с един толкова мъдър и целеустремен мъж. Когато момчето беше по-младо, и двамата се надяваха нещо да се промени. Едва завършило десети клас обаче, една вечер то се прибра пияно, с разбит нос и готово да спори с баща си. На лекцията, която Полковника му дръпна за честта на семейството и отговорността пред родовата памет, то отговори със започналата да се оформя вече повърхностност, която в антрето с фотографии придоби тежестта на отцеубийство:
- Предлагам да си сверим часовниците, Полковник! Героична история и патриотизъм, непрактикувани повече от петнадесет години, би трябвало да се считат за невалидни!
Полковника не го уби, дори не даде вид на чак толкова засегнат, просто когато облече пижамата си по-късно същата вечер, каза:
- Неамбициозността може и да не е грях, Саша! Плиткоумието, това дареното от Бога, а не от средата - също... Но мен, специално, ме изнервят до крайност. До крайност! Още повече, когато не са подплътени с никакъв талант.
Саша разбра намека и дори след смъртта му продължи да живее с прекрасните спомени, зеленчукоподобното отглеждане на сина си, който доразви недоразвитостта си и с кокошките носачки.
Когато се задомиха с Полковника на Саша и през ум не би й минало, че някакви си кокошки ще оплетат с перата си - цвят топъл кестен, толкова здрава нишка през живота им. При наличието на всички доказателства, че синът няма да продължи традицията за изграждане на военна кариера, Полковникът сякаш стана по-отворен към чуждите съдби. Вече в запаса и без никакви, дори теоретични, шансове да се издигне по-нагоре, той започна да помага с дребни суми на семейства, които имаха ученолюбиви деца. Умиляваше се при вида на малки кученца, стражеви породи, които щяха да израснат големи и непреклонни, дори изпиваше по бира с постоянно клечащите пред смесения магазин на ъгъла пройдохи - неща, които не би си позволил никога, ако имаше и молекула вероятност от къщата им да излезе нереализирания до този момент генерал. Факт, който би спомогнал всички униформени от стената да заспят още по-блажено вечния си сън. Пет години преди да се възнесе на оня свят, Полковникът имаше странно посещение. Червендалест мъж в селски дрехи потропа на входната врата, целуна му почти насила ръка и остави пред краката му кашон, обвързан на кръст с канап и надупчен на правилни триъгълничета по страниците.
- Цял живот ще те благославям, Полковник! - Очите на мъжа се просълзиха. - Задето вкара моят нехранимайко във военното училище. Дипломира се преди седмица и веднага му намериха част. " Щом Полковникът е гарантирал за него, казаха, няма как това момче да не си струва!" А като си спомня само по какви пътища беше поел! Благодаря много, Полковник! Вие сте нашият ангел хранител!
И се прекръсти. Саша се беше подала иззад гърба на мъжа си. Сцената трогна и нея. Някъде откъм гърдите на пенсионираният благодетел се чу писукане и тропане, като коване на картина.
- Носачки! - Лаконично и категорично израпортува човекът и застана с прибрани до бедрата ръце. - Още са пилета, но са от най-благодатната порода - легхорн. Снасят като продънени. Да си имате пресни яйчица, Полковник!
Полковника разбираше, че ако собственият му син беше се случил такъв, какъвто повеляваше семейния дух, до такива сцени нямаше как да се стигне, затова изгледа примирено отдалечаващият се гръб на благодарния шишко и уморено въздъхна:
- Съдба!
Дори и в най-изисканите родове има по някой, на когото теслата и чука пасват по-добре от сребърните вилици, та за Саша не бeше трудно да се сети за далечен неин братовчед, който за нула време скова в дъното на малкото дворче волиера за седемте пилета, без това да ангажира по някакъв начин ежедневието на Полковника. Първоначалната й идея клонеше да се отърве от тях, още повече, че това дворче беше твърде символично, за да приеме прищевките на цялата кооперация, но излизайки от последвалите след подаръка тишина, втрещяване и размишления, двамата се съгласиха, че пухчетата са много сладки. Ако светът беше справедлив, всеки достоен дом би трябвало да има прислужница, както е било в миналото, но прогресът унищожава тези привилегии за да подчини цялото човечество на малка група олигарски, та по тази причина грижите за проектококошките легнаха основно на Саша. Полковникът също разви привързаност към тях, но по неговия си суров начин. По половин час сутрин той седеше срещу клетката, облегнат на бастуна си и наблюдаваше внимателно легхорните, които растяха с дни и без да ги е учил никой образуваха съобщество, подчинено на някаква тяхна си йерархия и принципи.
- Откъде, Бога ми, е дошло това " безмозъчен като кокошка"? Животът ме е срещал с неизмеримо по-глупави хора от тези твари. Онези, които, нямаха уважение към факта, че битието, така или иначе, е една клетка, разстрелвахме направо пред окопите. Съзнанието е слабо оправдание по време на война.
И умилено подхвърляше парче кифла в курника.
Когато се появиха първите яйца, Полковникът даде разпореждане нищо от тях да не постъпва на трапезата им, а да се раздават по комшии, приятели и въобще по хора, които ще оценят чистата домашна храна. Двамата със Саша я караха аскетично и с малко мазнини. Ритуалът доби общественост и носеше удовлетворение и за двете страни. Честта да бъдеш дарен с полковнишките яйца, както и успокоението, че можеш да си полезен и в мирно време. Полковникът се спомина също така достолепно, както беше живял - от двустранна пневмония, която стоически се опита да преглътне с воля, докато не обхвана и сърцето. То спря по средата на някой удар, влачещ след себе си спомени и надежди. Първите, в много по-голямо количество. Такива сърца имат слаби съпротивителни сили, независимо дали са положени в големи или малки тела. Кокошките сякаш усетиха липсата му и няколко дни бяха неспокойни, но после птичият им живот влезе в релсите си.
Саша продължи да дарява яйцата по изискванията на покойния си мъж и много трудно можеше някой недостоен да се промъкне в списъка й. Дори по-трудно, отколкото това би се случило при Полковника. Съдбата беше благосклонна и към нея да я прибере неочаквано и без предварителни мъки. Намериха я полегнала на дивана в кухнята, след като цяла сутрин беше ринала сняг. Вратата към коридора зееше отворена и всички мъже от снимките я гледаха благо и с очакване. "Хубава смърт!" - Шепнеха съседите и се обадиха на сина й, защото все някой трябваше да се погрижи за къщата и кокошките. Ако Полковникът виждаше отнякъде, не можеше да не си каже, че каквито и големи намерения да беше имал през престоя си на земята, в края на краищата семейството му щеше да бъде запомнено с едни кокошки и яйцата им. И да отвърне глава защото синът им, щом погреба майка си, веднага напусна квартирата, която така или иначе не беше плащал три месеца и нахлу като фурия в къщата.
Саша, колкото и подредена жена да беше, така и не успя да дари апартамента на църквата или на някой дом за сираци, както се заканваше. Дали от внезапността на края й, дали от някакви остатъци майчина обич или пък от неудобство, какво ще кажат хората, ако синът й останеше на улицата, жилището вече имаше нови собственици. Акцелерацията беше в ход, защото отрочето на Полковника наистина прехвърляше двата метра, а отпуснатото му, никога не вкусвало физически натоварвания тяло, създаваше впечатление като да тежи половин тон. Жена му сумтеше след него, радостно грухтейки от придобивката и също толкова отпусната. Пребъркаха всички чекмеджета, тръшкаха се по леглата, местеха предмети и пускаха крановете да шуртят. За да си наваксат за всичко, което са нямали право дори да си помислят в тази къща, накрая свалиха снимките от стената. После се заклеха да боядисат всичко наново, защото зейналите под фотографиите светли петна им вадеха очите. На другия ден изклаха кокошките, бяха точно седем, но ги домързя да ги оскубят и ги хвърлиха на боклука, така, както са бяха напоени с топла вода. Накрая решиха да изхвърлят писалището на Полковника, защото им заемаше половината хол, а вероятността някой от двамата да положи буквен знак върху бял лист, беше по-нищожна от минус три. Тогава снахата намери разписка. "Нанкин. Седем броя. Платено." И дата отпреди месец.
Едва ли някой ще разкрие докрай нормалния, камо ли скопения разсъдък. Понякога и в най-глупавата глава, а може би най-често в нея, някоя случайна доминанта се загнездва, размножава и предизвика небивали последици. Михлюза и жена му се побъркаха по разписката. В чекмеджетата на родителите имаше толкова много книжа, но те разписката, та разписката! Звучеше им екзотично, тайнствено, почти престъпно и на ръба на войната. Сумата за Нанкина не беше голяма, но точно толкова струва един револвер с изтрити номера, например. Дебелакът стигна до там, че се зарови в енциклопедиите и разбра, че в град Нанкин японците са изтребили 300 000 китайци. Китайците, той не жалеше, бълха ги ухапала, те са много, но за какво е плащала майка му, свързано с тези китайци? Загадката беше на път да помрачи радостта на младото семейство и те започнаха да досаждат на околните с въпроси. Кварталът беше съставен от бивши военни и наследниците им, ако не точно служещи, то поне с нагласа за героични дела. По тази причина никой не им обърна внимание, дори повече - избягваха ги с (може да напишеш правопропорционално) пропорционално на уважението към Полковника и Саша презрение. Накрая собственикът на смесения магазин реши да обърне внимание на синчето и разписката му. Още повече, че се оказа, че тя е издадена точно от тук.
- Нанкин, приятел, освен че е име на град, е и порода кокошки.
- Ай стига, бе! - Така се учудват идиотите, учудени са каквото и да им кажеш по вълнуващите ги въпроси. Защото тъй или иначе не знаят другите варианти. - Кокошки, казваш! Нашите имаха кокошки, да!
- Имаха - продължи продавачът, но не бяха точно тия, за каквито ги прие баща ти. Мир на праха му! Някакъв благодарен човечец му ги дал за легхорни, но аз му казах, че не са такива тия кокошки. Легхорнът е бял и по-голям. И снася много яйца. А това са Нанкин, по-скоро бойна порода. Кафява и дребна. И не снася много, само от дъжд на вятър. А ако се запече, хич няма и да видиш яйце от нея.
- И тате, кво!
- Хареса му, че е бойна порода! Той харесваше всичко борбено.
- Ами яйцата откъде са? Мама раздаваше яйца на целия квартал.
Продавачът го изгледа отгоре до долу и обратно. Сякаш се чудеше дали този михлюз е достоен да узнае нещо, което е по-голямо от него и идеята му за живота въобще. Но накрая склони:
- Купуваше ги. Но без разписки. Аз й ги носех. От една яйцебаза. Знаеш ли колко печати сме изтъркали от тях с един вълнен парцал ? С майка ти, ей- тука, на тая маса. Даваше и последните си пари от пенсията, но дума не даваше да се издума хората да си помислят, че кокошките на Полковника не носят, защото бяха наречени да помагат на тези, които имат нужда. Правеше го в негова памет.
- А разписката!
Продавачът избухна.
- Три пъти сме купували млади птици през това време. Тайно. Намират се изключително трудно по тези места. Знаеш ли колко живее една кокошка от тези, глупако? Колкото детето е дете. Така казваше Полковника. Крайно недостатъчно!