автор: gringo

Тая история ми я разказа бай Либен от село Мечи дрен, Ботевградско, седемдесетгодишен пенсионер, бивш полковник от контраразузнаването и голям зевзек. Бях отишъл да навидя бащината си къща и се отбих да го навестя. Зарадва ми се много и веднага викна на жена си:
– Бързо, Маро, дай ракийка и резни некое доматче от градината, да се отсрамиме пред госта!
– Какъв гост, моля ти се, недей притеснява жената...
– Ти мълчи, у вас ще нареждаш! Сядай тука под асмата да си поговорим по мъжки, че ние тука съвсем подивяхме! Няма с кой една приказка да си кажеш...
Седнах покорно, леля Мара донесе салатата, позасмя се и рече:
– Хич и не се надявай да кажеш нещо. Сега ще развърже торбата с неговите истории и щеш – не щеш, само ще слушаш и кимаш...
Бай Либен не каза нищо, само се подсмихна лукаво и ме попита:
– Е, какви ги мъдрят ония умници от столицата, депутатите де...
– Все същото.... Скъсват се да лъжат и да крадат. И все им не стига... Ама това и ти го знаеш...
– Знам го... Та той цял народ го знае, ама кой ще се откаже от кокала. Прав беше на времето дедо ти Кото, като ми разправяше, че човек без мошеничество не може да забогатее...
– То и Алеко в разказчето „Страст” същото казва – проявих начетеността си аз, – а дедо Кото не го помня, дете съм бил тогава...
– Дедо Кото беше най- големият сиромах, а после стана най-богатият в Мечи дрен. Сам ми е разправял как е станала тая работа. Ама, а по-напред, наздраве!
– Наздраве! – отвърнах и след като се чукнахме и отпихме от ракийката, наострих уши.
– Някъде преди 1970 година отиваме с Петко Свраката при дедо Кото Бонов, вече около осемдесетгодишен, ама още държелив и майтапчия, за да сварим два казана сини сливи на ракийка. По това време дедо ти Кото вече бе оставил каквото има на синовете си, гледаше си старините и единствено се занимаваше със селския казан.
Та тогава, беше през горещниците, докато чакахме първака да протече през чучурката, от приказка на приказка дойдохме до един от вечните и според човека най-важен за него въпрос – въпроса за богатството и за начините, по които то може да се придобие. Дедо Боно, още преди Девети, бе понатрупал парици и събрал имоти. И най-нечаквано за нас се разприказва и ни сподели как така от последен бедняк станал чорбаджия. Историята – отдавнашна, ракията, с която се черпехме – хубава, а и той вече на години – няма от какво да се страхува.
„Да знаете, че кой каквото и да ви разправлява, без мошеничество човек не може да забогатее – и аз е сега, сефте, ще ви кажа как се замогнах. Знаете, че най-бедния бех аз у селото. А после отворих и бакалия, и маджунарница, търговия с добитък завъртях. Но най-напреде беше кръчмата. Е те тука, на шосето за Орхание, я отворих. Сам. Две стайчета. Минаваха кираджии. Преспиваха. Поях ги с вино, с ракия, ама сметката се не излизаше. Край, викам си, фалит! Остави друго, а и резил. Бех зел малко парици за начало от Кочо Стиската, а се не мога да отлепа от дъното. А-а-а-а, нема да я баде тая, нещо требва да измислям. И го измислих. Не че е ново, но за първи път, от страх да не стана за срам, започнах да лъжа. Като спре некой у хана, първата чаша му я наливам догоре със силна ракия – петдесе-шейсе градуса, а в следващите сипвам половината ракия, а другата половина – вода! Видите ли я тая долчина, поточето долу – да не кажа голема дума, ама сичката вода кираджиите са я изпили. Не съм дал капка да влезне у малкия Искър! Та така се позамогнах в началото, върнах борчовете, а после, верно, всичко тръгна по вода – нали от водата, с която поех кираджиите, завасах в началото. „Дедо Кото, – обаждам се аз, – може и да си наливал водица и лъгал кираджиите и селяните, ама това е било в началото, после си печелел законно и от маджунарницата, и от бакалията....” „Ха-ха-ха! – дедо Кото така се разсмя, че чак се закашля. – Глупости приказваш, Любене, човек почне ли с измама, така докрай я кара. Дали си у Мечи дрен или на Лондонската чаршия – се е тая. И за да ме разбереш, ще ти кажа и как продължих нататък... Имането се услажда, момчета, и походката ти някак се променя, раменете изправяш, пънеш шия като петел кога на бунище кукурига и едно уважение усещаш от тия, де не са те и погледвали... И продължаваш с лъжите, и нови шмекерии ти идват на акъла. Е ви един случай, и то когато вече доста парици бях спастрил и можеше и без мошеничество, ама като знаеш, че и повече може да си докараш, как да не излъжеш... Та чувайте историята. Сварих едно лето около петстотин литра ракия, викам комшията – Васо Трътката, и му казвам – така и така, е те тия бидоне с ракия ги караш на еди-кой си адрес у Скравена. У селото воловете ти са най-яки и най-добре ти можеш да я свършиш тая работа. Чеше се Васо по четинестата глава, пристъпва от крак на крак и мрънка нещо неразбрано. Питам го какво го притеснява, а той ми казва, че без „докимент” го е страх. Да не го спрат акцизните. Аз горе – долу ги познавах, бях ги поил неведнъж и затова не се страхувах много-много. Взех една тетрадка, откъснах един лист, драснах няколко реда и дадох „докимента” на Васо. А той, неграмотен и природно простоват, го тури на главата си под каскета. Натоварихме бидоните и той потегли за Скравена. В село Калугерово го спират акцизните и го питат: „Байно, какво караш?” „Ракия за Скравена.” „А документ имаш ли?” „Имам – отговаря спокойно Васо, бърка под каскета и им подава листа, а те четат: „Карай, Василе, не бой се!” И подпис: „Кото Бонов”. Засмели се те и му рекли: „Добре, че имаш документ, а то иначе спукана ти е работата!” Ама това го научавам по-после, от самите акцизни, когато на другия ден додоха при мене. „Е, дедо Кото – намесвам се отново, – глобиха ли те акцизните?” Поглежда ме отново старецът и пак ми се смее: „Ех, Любене, Любене-е-е! Зелен си още май и не ти се ще да поверваш, че както е казал народа, гарван гарвану око не вади. И двамата ги познавах отпреди – колко прасенца и агнета са ми изяли и колко ракия изпили и отмъкнали – само аз си знам. Заколих им и опекох един пуяк, ядохме и пихме, и се смяхме на простотията и наивността човешка, а за из път им напълних торбите и ги изпратих по живо, по здраво.... И така и продължих, докато станах най-богатият в Мечи дрен. Ама е те – и аз остарех, нищо вече ми не требе, бабата се спомина и ме чека на небето, а това, дето натрупах, синовете го оправиха...” Дедо Кото се позамисили, понабърчи и без това вече сбръчканото си чело и отиде до кофата, в която църцореше ракията. „Я-а-а, още тече на четиресе и пет!” – възкликна той и отново приседна до нас . „Дай, Любене по една цигара да дръпнем, от модерните, па не му мисли толкова... И с пари , и без пари, еднакъв е края за всинца ни... Ама сега, така понекогаж, като се позамислим, ми се чини, че по-важно е как ще стигнеш до него...” И като ме погледна сериозно и някак си вглъбено, тихо продължи: „Ако сега, кога иде ред да застана пред Господа, някой ме попита – ако бих могъл да се върна в ония, младите години, дали бих живял по същия начин, май не съм сигурен какво щех да му река...” И той замислено смукна от цигарата. Не знам какво точно се въртеше в главата му, но изглежда не беше кой знае колко утешително, ако се съдеше по изражението на изведнъж помръкналото му лице.”
А аз, след последните думи на бай Либен, се сетих пак за нашите депутати и си рекох, че ако дедо Кото, най-богатият в Мечи дрен, се притеснява от неизбежната среща с Отеца наш в заника на дните си заради някои свои деяния, то какво ли пък очаква нашите мастити и любородни държавници?! „Уф, - рекох си, - добре, че не съм депутатин...” Гласът на бай Либен ме откъсна от размишленията и ме върна в реалността на жежкия августовски следобед:
– Ракията, дето сварихме него ден, стана една от най-хубавите. Мислех да запазя от нея – да има когато, дай Боже, ми се роди правнуче, ама кой знае – тая сметка е малко без кръчмаря...
И той погледна многозначително към висналите над нас синьочерни гроздове от асмата и ми смигна:
– Ха наздраве сега! И ще ти повторя и на теб това, което преди повече от четиресе години ни рече на казана дедо Кото – живей си живота и не му мисли много-много, че всинца един край ни чака – и богат, и беден. Но помни, че разни пътища и пътеки водят към него – и стръмни, и равни. И само от тебе зависи кой ще избереш... Щото често се оказва, че стръмните са най-истинските, а пък равните и широките не водят доникъде...
Погледнах часовника. Два и половина. Бях се заседял и беше време да тръгвам. Взех си довиждане с моите любезни домакини и още под влияние на чутото бавно се заизкачвах по тясното, настлано с чакъл пътче, което водеше до мегдана и занемарената, от години тъжно пустеща бащина къща. Откъм Язова могила – горист баир северно от селото, полъхна едва-едва доловим ветрец. Зад нея бе селското гробище, където отдавна бе погребан, сред люде бедни и богати, и дедо Кото Бонов – най-големият сиромах, превърнал се в най-заможния човек в Мечи дрен.
А накъде бе поела душата му и дали е намерила покой – това вече бе известно само на Бога...