автор: tzvetcomarinov

Вероятно, ако беше "забравил" някой "бръмбър" в канцеларията на следователя, капитан Миладинов щеше да остане по-доволен от своето решение и постъпката. Малко след напускането му, там влезе друг участник в действието, опитният
Малджански. Лицето, което деликатно бяха помолили за услуга. С препоръки или съвети, но да завърши накрая разпита с решение за прекратяване на преписката. Затова малко пренебрежително и с видима досада подхвърли:
- Да претупаме сега оня гащник. Имам и друга работа за днес.
Двамата знаеха отлично, без никакви уточнения, става дума за наркопласьора разпитан преди малко. Неопитният следовател за пръв път от сутринта изпита тръпка на колебание, а трябваше да каже нещо. Изговори:
- Аз вече го разпитах. Подписа протокола без никакви възражения и го върнах обратно.
- Така ли? - попита топ-следователят и на свой ред изпита неприятната тръпка по гърба.
Нещо тук вече не е както трябва. Нали бяха разговаряли с младокът, че и той ще присъства на разпита. Дори успя да го убеди в същественото, ще бъде полезно за него. А ето, сега работите изглеждаха различно.
- Да - потвърдиха му откъм стола зад бюрото. - Софиянецът каза да започваме, някаква лична работа имал в града.
"По дяволите - изруга на ум опитният служител от следствието. - Тоя новобранец, ако не е забъркал каша, с гаранция нещо вече е станало. За което нямам и понятие". Опасни са такива работи, особено ако се подценяват незаслужено. Най-глупавото разрешение на ситуацията е, сега да извикат отново наркопласьора на разпит. - И той пред него да подпише удобния за работите протокол. Фактът за станалото, като нищо може да влезе в ушите на неговия адвокат, оня сладкодумец ще извлече дивиденти, които да изръси в най-неподходящия момент. С всичките неблагоприятни последици за имиджа на следствието и особено за лицата, довели до нескопосания процес. Ето, че тая идея губеше подкрепа и от още едно обстоятелство. Човекът от жълтите павета е чул вече някакъв вариант на показанията, а целта на неговото посещение си е направо размито от догадки. Да се развика и на тиквеника дето е насреща му, не бива. Ще стане съвсем като "след дъжд качулка". Не се знае и какви мисли се вихрят в неговата глава. Още повече, той му говори вчера с обещанието да помогне. Най-разумно изглежда е, да преброи до десет и едва тогава да захване с упоритото мислене.
- Как се казваше тоя столичанин?
Фамилията която чу, не говореше нищо на дългогодишният служител от градското, но опитът го предупреди навреме. Да не отива слепешката напред, защото стъпките в неизвестното, винаги крият някъде под себе си риска.
- Какво препоръча накрая? - опита да направи поне мизерна ориентация в тая прекалено шантава бъркотия следователят Малджански.
- Нищо - отвърна без колебание и никакво забавяне младокът. - Изрази задоволство от разпита и си тръгна доволен, изглежда повече държеше на личната си работа, която му предстои.
"Държеше,казваш - повтори на ум и невярващо опитният специалист. - Ще бие път от София до тук, да слуша как един начинаещ, разпитва заловен наркоразпространител. Няма как да ти го повярвам, малкия. Или криеш нещо или това прави някой друг, ще го разбера. И няма да вървя съвсем направо, ако така сте се надявали. Повярвайте ми".
Каза след тая мисъл останала в главата му, още няколко думи на хапльото зад бюрото. И нервно излезе от стаята, която миришеше на догадки.
Нямаше нужда да прибягва до разни там дедукция за да се досети, че шефът е в своята канцелария. Чак в коридора се носи приятния мирис на току-що сварено кафе. В отличие от своите подчинени, които опитваха първата глътка на ухаещата течност още в къщи. Някое изпречило се на пътя им заведение или от кафе-автомата до тротоара, той си го приготвяше лично. Безсмислен навик или просто дребен остатък от младостта, когато цяла година беше работил зад барплота, преди да захване следването в юридическия. Сега тоя потребност нямаше голяма значение. Щом главният, никога не сипваше втора чашка за друг, да опита и похвали неговия майсторлък. А на Малджански никак не му беше до вкуса и аромата на кафето, а искаше само да почука на вратата и чуе покана да влезе.

Цветко Маринов