автор: TeaNicolaeva

Светкавиците прорязваха тъмнината, така
че дъждът проблясваше като тънка паяжина.

За
миг всичко се осветяваше в светлина и корабът
се открояваше като остров в мрачната вода.
Палубата беше празна. Мачтите стърчаха
подобни на гръмоотводи. Санчес държеше
здраво кормилото, а очите му бяха мокри от
сълзи. Морето плачеше и се прощаваше заедно
с него. С последната му любима. Нямаше да
има друга като Мерседес. Пред лицето му
затанцува тъжната ú снага, покрита с цветове от
зокуми. Отровни като любовта, която го
изгаряше отвътре. Лицето му беше бледа сянка
на отдавна забравен могъщ пират, кръстосвал
водите на тази земя. Гласът ú го викаше
отнякъде. Почти чуваше думите през грохота на
водата. Те се носеха по вълните като сребърна
чайка, чиито отблясъци галеха косата му.
— Ела — викаше го — ела!
Санчес се взираше непрестанно, но не
виждаше бряг. Искаше му се да спре кораба и да
слезе от него. Знаеше, че, ако не го направи
днес, няма да може никога. Трябваше му спирка
в морето дори ако трябваше да я измисли сам. В
далечината му се стори, че вижда остров. Леко
изви руля към него и, без никой от моряците да
разбере, инч по инч бавно се приближи. Санчес
застопори кормилото в посока, минаваща
покрай острова, и скочи от мостика. Плуваше
бързо, загребваше, без да се обръща назад.
Когато стигна брега, мъглата от дъжда се
разстилаше като от отворен похлупак. Някъде
биеха камбани. Роклята ú размаха крила на
птица пред погледа му. Дългите лебедови ръце
се протегнаха нежно към него.
„Един последен танц — молеха очите, —
едно последно танго!”
Сутрин е. Корабът се носи леко по морето
без спомен от грабливата нощна буря, блести с
перлените отблясъци на морска сол. Мостикът
е празен. Капитанът лежи на тъжния пясък в
прегръдките на своята последна любима. В
ръцете си държи цветове от зокуми, толкова
отровни, колкото е любовта му. Все още чува
камбанения ú глас, залюлян от черното танго.

Следва