автор: Mariq_Vergova

Понякога, когато вън вали
и всеки шум нанякъде отлита,
когато, уморен, светът заспи,
а вятърът утихне под стрехите,

когато само твоите стъкла
с безсънна светлина мъждиво светят
и няма край, и няма край нощта,
а тягостно се бавят часовете...

...ела навън - пред пътната врата,
загърната в прегръдките на мрака,
една дъждовна, влюбена жена,
на прага ти от цяла вечност чака.

Във тази полусънна тишина
среднощният ми зов нима не чуваш?
Под взора на безмълвната луна
за всичко забрави и с мен танцувай

един неповторим, дъждовен блус
сред ехото на пеещи капчуци,
с меланхоличен, есенен привкус
и свирещият вятър във улуците.

Мелодията нежна на дъжда
в лежерния си ритъм ще ни носи,
по дансинг от опадали листа
до теб ще стъпвам тръпнеща и боса.

И нека шепнат двете ми ръце
със трепета на дланите изстинали,
че уж от дъжд е моето сърце,
ала без теб е палеща пустиня!

А щом угаснат нощните звезди
и утрото в простора се провиди,
ще ръсна дъжд по твоите коси
и тихо, без следа, ще си отида...