автор: D2013

Сънищата започнаха преди три нощи. Не бяха обикновени сънища. Бяха ярки и запомнящи се, пълни със странни предмети и странни места. Всеки следващ сън, започваше от там където е свършил предишния...
Даин се събуди объркан. Трябваше му минута, за да осъзнае къде се намира. Този сън просто надмина предишните. Ако не се бе събудил в леглото, щеше да се закълне, че го е преживял наистина и това е спомен, а не сън. Можеше да си спомни всеки детайл. Прииска му се да сподели с някого...

*

Първият, за който се сети Даин, се казваше Андрей. Бяха приятели още от ученическите години. Леко пълничък, с уклон към математиката, Андрей можеше да е много забавен когато е в настроение. Наскоро бе наследил крупна сума пари и вече не му се налагаше да работи. Затова, той гледаше доста спокойно на живота.
Тази вечер Андрей чакаше Даин в малкия ресторант, близо до дома си. Често се срещаха там, защото мястото бе удобно и за двамата. Обикновено нямаше много хора, а напоследък дори готвеха добре.
Даин естествено дойде на минутата. За него 18 часа означаваше точно 18:00. Той прочете цялото меню. Изглежда нищо не го привлече, защото въздъхна и си поръча същото, което обикновено си поръчва. Докато чакаха, Даин се започна разговора:
- С мен става нещо странно. Напоследък сънувам разни... странни места.
- Сигурно си ги виждал някъде – предположи Андрей – Не е задължително да си бил там. Може да си ги мернал във филм или на снимка. Дори и да не изглеждат съвсем както оригинала, пак са те.
- Помня всичко – по последния детайл. В живота не съм толкова наблюдателен.
Андрей поклати глава:
- Може да си спомняш предишен живот.
- Неее – махна с ръка Даин – Не вярвам в тези неща. Ако това с предишните животи беше истина, щях поне да помня как се кара колело. Или пък азбуката. А аз трябваше да я уча от начало.
Даин се наведе напред напред:
- Има и друго...Сънищата ми са с продължения! Всеки започва от мястото, където е свършил предишния.
Андрей го изгледа смаяно:
- Точно като в телевизионен сериал. Ти сериозно ли?
- Кога за последно си ме чувал да се шегувам?!
- Добре, прав си. Това определено е странно. Много странно... - Андрей се замисли за момент - Пиеш ли някакви хапчета? Сънотворни например?
- Не. Само витамини.
- Тогава сигурно се преуморяваш в работата. Няма какво друго да е. От толкова писане на софтуер ти се е претоварил мозъка и нощно време се опитва „да изпусне парата“. Защо не ми разкажеш някои от тези сънища?
Поръчаната храна пристигна. Даин забоде вилицата в чинията пред себе си и я остави. Разказът му щеше да е дълъг.

*

След срещата с Андрей, Даин се прибра у дома. Беше доста късно, но той включи компютъра. През деня работеше като програмист. Вечер отново пишеше код, но този път за себе си. Създаваше софтуер за вземане на решения. Искаше в последствие да изгради собствена софтуерна фирма и да напусне сегашната си работа. От много години работеше в бранша беше натрупал достатъчно опит. Всяка вечер той отделяше по един-два часа за проекта си. Отново започна да пише код. Бавно, методично...
Час и половина по-късно, вече се прозяваше неудържимо. Той изгаси осветлението и си легна. Знаеше, че трябва да спи, за да бъде ефективен на сутринта. През деня той изобщо не лягаше и си беше изградил рефлекс - да заспива почти веднага щом легне. Пет минути по-късно вече спеше.

*

Този път сънува, че стои на площадката на кула. Приличаше на каменна кула, но не бе изградена от отделни блокове. Сякаш я бяха изсекли (или излели) от единствено парче скала.
Даин се огледа. Наоколо цареше тишина и спокойствие. Отпред в далечината се виждаше нещо, приличащо на малко градче. В дясно от кулата растяха дървета...
В този момент, нещо се случи. Сърцето на Даин се разтуптя, адреналинът скочи, като при скок с бънджи. За момент усещането стана почти болезнено. На площадката на кулата, на няколко метра пред него се появи някой. Беше жена, облечена в синя рокля. Тя го наблюдаваше безмълвно. Усещаше нещо особено в нея. Даин понечи да я заговори...

В този момент се събуди. Сърцето му още туптеше силно. Той полежа неподвижно, докато пулсът му се успокои. Имаше усещането, че този път някой се намеси в съня му. Коя беше онази жена и защо го гледаше така? Обикновено сънищата му бяха по-дълги... Нещо се случваше с него през нощта, но не разбираше какво. Любопитството му растеше.


*

На следващия ден, Даин вървеше замислено по тротоара на път към дома си. Не обръщаше внимание на хората около себе си. Проектът в службата напредваше измъчено. Даин се сблъскваше с всевъзможни препятствия и се чувстваше изтощен. За това голяма вина имаше ръководителят на проекта, който не разпределяше работата добре. Дори и след края на работния ден Даин продължаваше да мисли за това, което не е успял да свърши. Прехвърляше в ума си различни варианти. В един момент обаче тръсна глава и сам си каза „стига“. Не искаше да носи работата си в къщи.
Тогава отново си спомни за сънищата. Искаше тези странни сънища да продължат. Искаше да разбере какво ще стане. Това, което ставаше в сънищата му бе далеч по-интересно от дневния му живот.
„Дали това е бягство от действителността?“ - помисли си Даин - „Няма значение. И без това не харесвам действителността“.
В последно време доста от неговите познати бягаха от действителността. Прекарваха все повече време в компютърно създадените виртуални светове. Изолираха се от другите хора и това се превръщаше в проблем. Даин не бе такъв, но като програмист знаеше, колко привлекателен може да бъде един измислен свят.
Тази вечер, той отново писа код, преди да заспи. Не му се пишеше, но такава бяха правилата. Той сам ги беше определил. Ако не влага усилия в личния си проект, няма да прогресира. В един момент усети, че вече не може повече. Умората го притегли към леглото и той заспа почти веднага щом легна.

Сънят продължи от същото място, където беше свършил предишната нощ. Даин стоеше на площадката на кулата. Имаше смътно усещане, че нещо ще се случи, но не знаеше какво. Огледа се и видя същата жена, която сънува предишната нощ. Носеше дълга, синя рокля. Стоеше на няколко метра пред него и го гледаше. Даин се приближи с бавни стъпки, за да не я изплаши.
- Коя си ти?
+ Можеш да ме наричаш Верена.
- Снощи видях теб, нали?!
+ Да.
Знаеше, че сънува, но всичко изглеждаше толкова реално...
- Сигурно има причина да те сънувам в две поредни нощи...
+ Това не е точно сън.
- Моля?!
+ Нещата, които виждаш наоколо - те съществуват. Както и аз.
Даин се опита да асимилира казаното. Знаеше, че той самият е реален човек. Може би жената също е реална? Дали и тя сънува в този момент?
+ Докосни ме и ще се убедиш.
Жената и му подаде ръка. На ръката й имаше метален пръстен с гравиран знак - като полегнала назад буква „Е“. Ноктите й бяха лакирани в метално сив цвят. Даин се поколеба... после пак се поколеба, но накрая докосна ръката й.
Когато посегна му се стори, че пръстите му преминават през невидима преграда. Тънка и лека, като копринена завеса. После усети допира. Ръката й бе топла. Това обаче можеше да се очаква при толкова необикновен сън. Не беше доказателство за реалност.
Верена видя колебанието му:
+ Все още не си убеден. Има и друг начин да ти докажа.
Тя заби нокти в ръката му, малко под лакътя.

Даин се събуди от внезапна болка в лявата си ръка. Бързо запали лампата и я огледа. Разгъващия мускул на предмишницата беше продран. Ясно се виждаха следи от нокти. Течеше кръв...
Той бързо отиде в кухнята, дезинфекцира раната и я превърза. Не би могъл да си направи сам такава рана – ноктите му бяха къси заоблени и по тях нямаше кръв. Значи е истина! Сънищата му са реални. Вече няма съмнение. Беше изненадан, объркан и заинтригуван едновременно. Мина доста време преди да успее да заспи.

*

На сутринта Даин се събуди в отлично настроение. Не помнеше никакъв сън след второто си заспиване. Обаче се чувстваше изпълнен с енергия и готов за велики дела. В офиса го чакаше много работа. Той обаче запретна ръкави и завърши всичките си задачи. Не само тях, а и задачите планирани за следващия ден. Беше му лесно да се съсредоточи. Шумът в помещението не го дразнеше, разговорите не го разсейваха. Това бе най-продуктивният му ден от много време насам.
В един момент Даин остави компютъра и се протегна назад. После отиде до машината за вода, наля си една чаша и се отдръпна назад. Наблюдаваше как колегите му преминават, умислени в своите си задачи. Някои спираха до машината за вода. Други си приготвяха смески от различни видове чай и кафе.
Гериг - мениджърът на отдела крачеше напред-назад и говореше оживено по комуникатора. От ръкомаханията се разбираше, че нещо не е както трябва. Даин забеляза, колко уморен изглежда и колко са измачкани дрехите му. Сигурно пак е работил извънредно.
Преди време Даин също бе мениджър, в една друга фирма. Реши, че стресът и извънредните работни часове не си заслужават. Напусна фирмата и си даде шест месеца почивка. После започна работа като ПП (прост програмист) в сегашната фирма. С много по-малки отговорности, почти без съвещания. На пръв поглед, това изглеждаше като стъпка назад в кариерата. За него обаче беше смяна на приоритетите.
Двама колеги се спряха пред машината за вода и започнаха да обсъждат някакъв филм. Бяха съгласни, че филмът не струва, но все пак продължаваха да говорят за него. Даин забеляза сребърното кръстче на врата на единия колега. Той не беше религиозен.
„Сигурно му е подарък“ - каза си той на ум.
Преди не забелязваше такива неща. Вниманието му определено се бе изострило.

Даин си тръгна от работа в добро настроение. Сега ходеше бързо и с изправена глава. По пътя му имаше супермаркет и той влезе, за да купи храна. В супермаркета имаше малко клиенти. Двама мъже избираха вино и спореха, кое да бъде. От спора им се разбираше, че единият гледа само марката, а другият гледа само цената.
Даин ги подмина и отиде на щанда със сладките. Обожаваше сладките неща. Посегна към кутия шоколадови бонбони. После се отказа. Сложи кутия вафли в кошницата си. След това ги извади и ги върна обратно на рафта. Застана пред шоколадово руло и този момент осъзна, че му се гади само при мисълта, че може да яде такова нещо. Но как е възможно?! Нима си е променил вкуса за една нощ? Беше объркан.
Тогава в супермаркета влезе старица. Беше я виждал и преди. Може би живееше някъде наблизо. Дрехите й стояха провиснали, сякаш набързо е отслабнала с няколко килограма. Даин я проследи с поглед до щанда за мляко. Старицата оглеждаше наличното мляко, опитвайки се да избере най-евтиното. Очевидно имаше финансови затруднения. Като всички пенсионери. Даин се приближи:
- Имате ли нужда от помощ, госпожо?
Старата жена вдигна очи изненадано. Младите хората рядко я заговаряха.
- Не, благодаря. Ще се оправя.
- Прощавайте, но вие много приличате на моята баба. Тя дори имаше кафяви обувки, като вашите.
Старицата погледна надолу към обувките си:
- Да, вече не правят такива.
Даин я погледна в очите:
- Събудихте в мен много скъп спомен. Моля, позволете ми да ви купя нещо. Дошли сте за мляко, нали?!
- О, много сте мил, но не мога да приема.
- Моля ви. Аз много обичах моята баба, а като ви погледна си спомням за нея.
- Добре тогава.
Даин сложи две бутилки от най-доброто мляко в кошницата й. После върху тях остави ваучери за храна, с които да ги плати. Старицата се трогна. Очите й се напълниха със сълзи. Даин се усмихна, каза й набързо „благодаря“ и се отдалечи, за да не я кара да се чувства неудобно. Беше извършил едно добро дело. Първото от доста време насам. Вътрешно чувстваше, че трябва редовно да прави добри дела... но унесен в собствените си грижи често забравяше за това.
Даин бе гладен, но не искаше да докосне храните, които доскоро избираше. Изпитваше глад за други неща. Влезе в специализиран хранителен магазин (доста по-скъп от предишния) и разгледа стоките. Това вече беше друго нещо. Напълни една голяма торба с храни, половината от които не беше опитвал преди. По някаква причина искаше да яде точно тях.
След вечеря, той застана до прозореца на къщата си и погледа как залязва слънцето. След залеза винаги идваше тъмнината. Бавно и закономерно. А после настъпваше нощта. Този път Даин си легна рано. Нямаше търпение да поговори с жената от съня си.

Сънят започна от същото място, където беше свършил преди. Той стоеше на върха на кулата. Усещаше парфюм. Непознат сладникав аромат. Верена стоеше там и го гледаше.
+ Сега вярваш ли ми?
- Вярвам ти – отговори той, поглеждайки превързаната си ръка - Но съм много объркан. Може би докато спя осъществявам някаква телепатична връзка с теб. Това е много интересно. Ти също ли сънуваш в този момент?
+ Не.
- О... значи може ли да стане докато съм буден.
+ Да. Ако носиш такъв медальон.
Тя му показа метална плочка с гравиран червен символ. Приличаше на две букви „Y” поставени една над друга. Даин го огледа добре, за да го запомни.
– Какъв е този медальон? - попита той.
+ Наричат ги медальони на Мориган. За да говориш с мен извън съня си е нужна психична сила, каквато не притежаваш. Този медальон ще ти даде онова, което не достига.
- Но как...

Не можа да си довърши въпроса. Беше се събудил, сякаш някой го изхвърли от съня. Даин включи лампата, облече си халата и закрачи напред-назад из стаята. Любопитството го изгаряше. Той не влагаше никакво усилие, за да предизвика странните сънища. Може би Верена ги предизвиква? Но защо? Това сигурно изисква голямо умение. Въздъхна. Изглеждаше безсмислено е да си задава повече въпроси. Той изгаси лампата и легна върху леглото както си е облечен с халата.

*

На сутринта Даин отвори очи огледа стаята. Отново не помнеше да е имал втори сън. Сега виждаше спалнята си, сякаш я вижда за първи път. Отдавна не беше обръщал внимание на географската карта, поставена на стената. Интересно е как човек престава да забелязва подробностите, когато вижда нещо всеки ден.
Той стана и включи компютъра. Искаше да направи обстойно търсене в интернет. Не откри нищо за символа от пръстена на Верена. Обаче символът от медальона изглежда бе комбинация от две руни: Algiz и Fehu. Можеше да се тълкува като „защита на жизнения опит“?! Може би. Дали създателя на медальона не се бе опитвал да запази жизнения си опит в него. Възможно ли е изобщо такова нещо? Преди време Даин би отхвърлил моментално подобна идея. След началото на странните сънища обаче, вече допускаше, че има неща, които не може да обясни.
Даин закуси обилно. Новите храни които беше накупил не бяха особен вкусни, но засищаха. После се облече и тръгна за работа.

В този ден той свърши повече задачи дори от предходния. Умът му работеше сякаш на по-висока скорост. Когато някой започваше да му говори, Даин го изпреварваше и мислено. Изречението едва беше започнало, а той знаеше какво ще му кажат. Защо колегите са започнали да говорят толкова бавно? Някои неща дори се досещаше по езика на тялото. Започна да чете някакъв документ и се усети, че чете значително по-бързо. Разбираше написаното, макар че не беше съгласен с някои точки от него.
„Дали не поумнявам?“ - помисли си той.

*

След обширно търсене в интернет, Даин откри търсения медальон. Цената беше висока, но той плати без да се замисля. Продавачът не знаеше нищо за историята на медальона. Просто разпродаваше старите вещи на дядо си. Дядото пък бе починал на скоро, отнасяйки тайната със себе си.
Когато получи пратката, Даин нетърпеливо отвори опаковката. Да, беше същият медальон. Когато го докосна, му се стори, че червеният символ леко просветля. Ръката му изтръпна, сякаш от статично електричество. Даин отдръпна ръка, но после хвана медальона отново и го огледа. Изглеждаше масивен и стар, но не можеше да прецени точно колко е стар. Подозираше, че зад тази вещ стои дълга история, но можеше само да гадае каква е тя.
Даин стана и отиде в кухнята. Направи си вечеря. После отново извади кутийката с медальона от джоба си и я сложи на масата.
- Значи ти си магическия медальон. Да видим какво можеш.
Той вдигна медальона и го окачи на врата си. Тогава се случи нещо неочаквано. Пред очите му притъмня. Мускулите му се стегнаха. Появи се поредица от образи. Те се сменяха изключително бързо – за части от секундата. Успя да различи гривна, кърваво петно, луната... Имаше чувството, че образите навлизат директно в мозъка му. Това продължи доста време, а той не можеше да се откъсне.
Най-накрая поредицата от образи спря и светлината се завърна. Той седна задъхан. Постоя известно време така, докато дишането му се нормализира.
„Добре“ - помисли си той - „В този медальон очевидно има нещо. Но как така никой от предишните собственици не го е забелязал... или може би е? Чудя се от какво ли е починал последният собственик?“
Даин се чувстваше замаян. Реши, че е по-добре да си легне, преди да се е строполил на пода. Легна и естествено... заспа.

В съня си Даин стоеше облегнат на стената на кулата. Същата тази кула, която сънуваше от няколко нощи насам. Беше слънчево и се чуваше чуруликане на птички. Даин тръгна по пътеката, спускайки се към основата на хълма. Пътеката завиваше покрай един огромен камък. Веднага щом го подмина, той видя Верена. Изглежда знаеше, че идва, защото вече гледаше към него.
- Здравей, Верена. Мисля, че открих медальона.
Той го повдигна, към нея, за да може да го разгледа. Верена обхвана медальона с ръка и го задържа за няколко секунди.
+ Да. Това е той. Носи го и ще подсили ума ти.
- Ти каза, че с този медальон ще можем да си говорим, дори когато съм буден.
+ Така е, но ще е нужно известно време.
- Колко време?
+ Може би месец.
- Добре. Изглежда ми приемлива цена за овладяването на телепатична връзка.
+ Процесът може да е малко болезнен, но щом веднъж си сложил медальона, по-добре не го сваляй. Ще има странични ефекти.
- Това прозвуча плашещо. Но защо трябва да си говорим телепатично, вместо де се уговорим и да се видим в реалния свят?
+ Не мога. Все още не.
- Хайде де! Няма нищо страшно. Ще се срещнем, ще си поговорим на дълго и на широко.
Верена го погледна някак особено:
+ Внимавай какво си пожелаваш!

Даин се събуди държейки медальона в ръка. Беше красив. Изглеждаше стилно. След като се протегна, Даин скочи от леглото и се облече за секунди. После закуси и подтичвайки излезе за работа.
Този ден отново му беше супер-продуктивен. Мисълта му течеше толкова бързо, че започна да се дразни, в моментите, в които трябваше да изчаква компютъра. Беше се съсредоточил в писането на код, когато усети, че го наблюдават. Мениджърът Гериг и няколко колеги бяха скупчили отстрани и го гледаха с интерес.
- Леле, човече, как го правиш това? – възкликна един от колегите.
- Не бях виждал някой да пише код толкова бързо – добави друг.
Гериг поклати глава одобрително и си записа нещо. Даин повдигна рамене. Не беше свикнал да го гледат по този начин. Взе си жълтата порцеланова чаша и стана, за да си налее вода. Повечето колеги пиеха кафе, но той не го обичаше.
Колежката Радиана се приближи към него с подкупваща усмихна:
- Чух, че се справяш добре с работата. Изпреварил си плана с повече от месец и шефовете са те забелязали. Сутринта се чудеха, как е възможно сам човек да изпише толкова код. Каква е тайната?
- Не знам - Даин вдигна рамене – просто се случиха няколко добри дни.
Тя изглежда не му повярва, но продължи да се усмихва. Радиана постоянно се усмихваше, дори когато изрича нещо тъжно или банално. Това й беше маниер на поведение за пред мъжете.
- Закъсала съм с една задача. Повече от час си блъскам главата и не мога да открия решение – отново усмивка - Можеш ли да ми помогнеш?
Радиана често молеше колегите за помощ, но рядко се обръщаше точно към Даин. Той застана пред нейния компютър и огледа кода. След десет минути беше решил проблема. Радиана му благодари и отново се усмихна.
По-късно той разбра, че е Радиана питала двама старши програмисти преди него и двамата са казали, че тази задача не може да се реши със софтуерните инструменти използвани от фирмата.
Когато се прибра в къщи, Даин си даде сметка, че не си спомня втората част от деня, включително и пътуването си към дома.
„Това не е добре. Това е странно.“ - помисли си той - „Но щом не помня, сигурно не е станало нищо важно“.
Той си пусна едно дискусионно предаване на компютъра. Пет минути по-късно го спря. Не можеше да изтърпи такива плиткоумни предавания. Занимавка за простолюдието! Вместо да си губи времето, той отвори книга за програмиране на изкуствен интелект и се зачете.

*

На следващата сутрин, Даин се събуди с главоболие.
„Сигурно не си почивам достатъчно“ - помисли си той.
После отиде на работа. Там отново би рекордите. Започна да измисля по-добри структури и да оптимизира архитектурата на софтуера.
Даин започна да поема от задачите на колегите си. Те имаха много и никой не му отказваше. Бяха му благодарни. Даин обаче чу и няколко заядливи забележки, включително и от хора на които е помагал. На тях повече нямаше да предлага помощ. Щом едно добро дело предизвиква завист в душите им, вместо благодарност, те просто не го заслужават.
В този ден обаче главоболието не спря. Даин на два пъти пи болкоуспокояващи. Те обаче помагаха за кратко. Тръгна си по-рано и си легна веднага щом се прибра. От опит знаеше, че най-доброто лечение за главоболието е спането. Този път обаче, дори това не помогна. Събуди се с още по-силно главоболие. Предната част на главата му направо пулсираше. Започна да му се гади. Слухът му се изостри.
„Прилича на мигрена“ - помисли си той.
Обади се в офиса, че е болен и отиде в поликлиниката.
Като цяло, Даин не харесваше лекарите и се виждаше с тях само при крайна необходимост. В случая, обаче усещаше, че му трябва помощ. Лекарят го прегледа набързо. Пред кабинета му чакаха доста пациенти и дори да искаше, той не би могъл да обърне внимание на всички. Каза, че може да е пристъп на мигрена, но не беше сигурен за диагнозата. Нямаше нито предишни кризи, нито достатъчен брой симптоми. Затова предписа лекарство за разширяване на кръвоносните съдове, в комбинация със силни болкоуспокояващи и почивка на тъмно и тихо място.
На връщане, Даин си купи съответните лекарства, както и няколко други, които не му бяха предписани. Също така се снабди и с голямо количество канела. Смяташе, че лекарят само гадае какво става. Дори не го изпрати за изследване. Значи може да прибави и нещо от себе си към лечението.
Щом се прибра в къщи, той усети, че вдига температура. Знаеше, че ако температурата му се повиши много, ще стане неадекватен. Затова побърза да си изпие лекарствата. Но не спря с това. Отиде в кухнята и забърка в една купа канелата заедно с десетина други неща, които беше накупил. После ги изпи на веднъж.
„Леле, как мога да пия такива гадости“ - помисли си той - „Дори не знам защо ги смесих. Та аз не обичам канела!“.
Съзнанието му се замъгли от високата температура. Стана му студено и започна да трепери. Чак пръстите на ръцете му посиняха - също като при измръзване. Даин засили климатика, легна си в леглото и се омота с няколко завивки. Знаеше, че положението е сериозно. Но също така знаеше, че има силен организъм и не е боледувал от години. Вярваше, че след няколко часа, ще се стабилизира и на сутринта ще е здрав. Но до тогава щеше да се мъчи. Комуникаторът иззвъня, после още веднъж. Той обаче нямаше сили да стигне до него. Вече се унасяше.

Глава 2.

На сутринта Даин отвори очи и се протегна в леглото. Беше преболедувал. Главоболието още го имаше, но вече бе значително по-слабо. Чувстваше се отпаднал. Той погледна часовника, после и календара. Бяха минали два дни. Не помнеше почти нищо от тях. На електронния секретар му имаше няколко гласови съобщения: две от непознати хора и едно от Андрей.
Даин искаше да говори с Андрей, но не беше във форма да излиза. Затова му се обади по комуникатора и го покани на гости. Андрей каза, че ще доведе със себе си няколко приятели и всички ще си носят чаши. Гарантира му, че са свестни хора и няма да създават проблеми.
„Хубаво“ - помисли си Даин - „Малко разнообразие няма да ми навреди“.
Гостите пристигнаха привечер. Носеха няколко бутилки и кошница с плодове. Даин ги покани в хола. Те оставиха кошницата на масата и насядаха около нея. Андрей представи новодошлите:

Тилтор – тъмнокос мъж с интелигентно изражение, занимаващ се с развитие на човешките възможности към някакъв институт. Носеше костюм.
Малте – помощник на Тилтор, в същия институт. Усмихнат мъж с рижа коса и сини очи.
Лорна – позната на Андрей, която се интересува от тълкуване на сънищата... както и от мебелировката в хола.

Андрей разказал на Тилтор за странните сънища на Даин. Той от своя страна, казал на останалите и решили да се срещнат с него.
- Не очаквах Андрей да разкаже на други хора, но се радвам че стана така. Може би някой от вас ще може да ми обясни какво става.
- Разбира се – каза Тилтор – Вече сме тук и ще направим каквото можем. Имаме някои въпроси, които ще помогнат да отсеем възможностите.
Той се усмихна предразполагащо.
- Добре – кимна Даин - С какво да започна?
- Андрей ни каза, че имаш сънища, които се свързани един с друг. Сънища с продължения. Така ли е?
- Да. Всеки следващ започва от където е свършил предишния.
Лорна и Малте започнаха да си водят бележки.
- Всичките ли сънища са такива или да речем един от пет?
- Всички които помня са такива. Но имам само по един на нощ и той е винаги първия. След като се събудя и заспя отново, не помня следващ сън. Това започна приблизително преди един месец. Не съм сигурен на коя дата. Само от последните две нощи не помня сънища. Бях болен и имах висока температура.
Лорна вдигна глава разтревожено, но Даин добави:
- Вече съм добре. Остана ми само главоболието.
- За какво се разказва в сънищата ти? - попита Тилтор.
- Първоначално бяха само пейзажи. Красива природа, цветя, непознати места през които преминавах или прелитах. Виждах разни предмети, чието предназначение не ми е известно. После се появи жена със синя рокля, която се представи с името Верена. Носеше пръстен с ето такъв знак...
Даин го нареди върху масата, сглобявайки неодимови кубчета за моделиране. Приличаше на полегнала буква „Е“. Гостите се спогледаха. Лорна отвори уста да каже нещо, но срещна погледа на Тилтор и се отказа. Тилтор до този момент седеше облегнат назад на стола, а сега се приведе напред. Признак за повишено внимание. Даин го забеляза:
- Мисля, че знаете нещо за този знак. Какво означава?
Тилтор се поколеба.
- Още не знаем – каза той бавно - Но аз натрапчиво го сънувах преди две нощи. Изглеждаше като огнено сияние, което упорито се приближава.
Малте изказа някакво египетско предположение, Лорна го оспори... Започна типичен спор на специалисти. Даин излезе, за да донесе вода. Когато се върна, гостите се бяха успокоили и исках да продължат разговора. Лорна започна първа:
- Опиши ми как изглежда жената от съня ти - Верена.
- Висока е малко повече от мен. Носи дълга синя рокля. Вероятно копринена. Има права черна коса, ей толкова дълга. Какво друго... а, да – и яки нокти. Това ми е от тях.
Даин махна превръзката от ръката си и те видяха белезите. Настъпи тишина. Минаха няколко напрегнати секунди. После Тилтор бавно попита:
- Даин, разбираш ли какво означава това?
- Не. Но Верена ми каза, че тези сънища са истински.
Тилтор преглътна. Изглеждаше разтревожен.
- Има ли други събития във физическия свят, които да са свързани със сънищата ти? Например да чуваш или виждаш нещо необичайно?
- Не – каза Даин след кратко замисляне - Струва ме се, че не.
- Променило ли се е нещо, в живота ти откакто започна да ги сънуваш?
- Амиии. Доста неща. Престанах да харесвам храните, които обичах преди. Мисля по-ясно. Справям се по-добре в работата. Понякога обаче ми се губят часове от денонощието. Често имам главоболие...
- И ти твърдиш, че няма нищо необичайно?! Това са сериозни промени, за кратко време. Не виждаш ли някаква връзка между тях и сънищата ти?
Даин погледна умислено:
- Има ли връзка? Аз просто се развивам като личност.
Тилтор въздъхна:
- В известен смисъл... би могло да се нарече развитие. Ти си обсебен. В теб се е вселил духът на съществото, което познаваш като Верена.
- Не, не! Тя просто общува с мен по време на сън. Това е дарба. Верена е човек.
- Наистина ли? - Тилтор повдигна вежди - Тя държеше ли се като човек?
- Да.
Лорна се приближи и сложи ръка върху рамото му. В очите й се четеше „наивник“.
- Спомни си – каза му тя меко - Дали тя изразяваше ли емоции? Правеше ли гримаси? Използваше ли метафори? Пошегува ли се поне веднъж?
- Мисля, че... не – Даин наведе глава – Използваше само кратки и точни изречения.
Лорна продължи:
- Задай си още един въпрос: тя защо го прави? Ако ти имаше телепатични способности, така ли щеше да ги използваш? Да си говориш с някой непознат по време на сън?!
Даин мълчеше.
- Тя не е човек – каза твърдо Тилтор.
Даин се подпря на масата и обхвана главата си с ръце.
- Не се тревожи – успокои го Тилтор – Такива същества рядко са злонамерени. Обикновено се водят от любопитство и не осъзнават какво причиняват на хората.
После той се изправи:
- Вече знаеш какво става. Мисля, че можем да ти помогнем. Сблъсквали сме се с подобни случаи и преди. Помисли си добре и се обади щом вземеш решение.
Той остави визитна картичка на масата. Гостите станаха. Благодариха му, че се е съгласил да говори с тях и тръгнаха да излизат. На входа Тилтор се обърна и му каза:
- До сега това същество не ти е причинило вреда. Любопитството може да те накара да продължиш контакта и обсебването ще се засили. Все по-често ще ти се губят часове от деня. Характерът ти ще се промени. Не се колебай твърде дълго.
Даин постоя загледан в отдалечаващите се гости. После се върна в кухнята и си приготви чай. Имаше над какво да помисли.
Средно-статистическият човек щеше да се усъмни в историята за сънищата му. За такива неща няма доказателства. Освен белегът на ръката му. Но този белег можеше да си го е направил сам.
Даин въздъхна и се загледа през прозореца към градината. Харесваше нощта. В тъмното светът изглеждаше някак различен.
Той продължаваше да си мисли... Имаше чувството, че гостите му тази вечер, трябваше да са по-скептични. Можеха поне да го попитат дали взема наркотици, дали има шизофреници или епилептици в семейството... Те не го направиха. Като че ли някои неща им бяха предварително известни.
„Може пък да са разпитвали Андрей“ - каза си той - „Но ми казаха тревожни неща“
Даин тръгна директно към спалнята и скочи в леглото. Беше крайно време да говори с Верена.

В съня си, Даин стоеше до едно дърво. От това място се виждаше хълма с кулата. Знаеше, че Верена идва и ще се появи всеки момент. Първо усети парфюма й – тежък сладникав аромат. После я видя. Тя направи кръг около него и го огледа от всички страни, сякаш за да се убеди, че вече е добре.
- Верена, искам да говоря с теб. Имам въпроси.
+ Какво искаш да знаеш?
- На първо място – ти човек ли си?
+ Не.
- А защо контактуваш с мен?
+ Подготвям те.
- За какво?
+ Трябва ми човешко тяло.
Даин я изгледа с втрещено. Каза го като с толкова равен тон, все едно говори за времето. Тя изобщо не показа емоция.
- Между милиардите хора си избрала точно мен. Защо?
+ Само малък брой от хората са подходящи.
- Какво ще стане, когато ме „подготвиш“ достатъчно?
+ Ще споделяме едно тяло.
- Ами ако откажа?
+ Ще търся друго – каза Верена.
- Да предположим, че се съглася да живееш в тялото ми. Какво ще направиш?
+ Ще използвам тялото ти докато спиш или когато не ти е нужно. Ще се грижа добре за него. Съзнанието ти ще остане незасегнато.
- Ще има ли странични ефекти?
+ Главоболие и мускулни болки в началото на сливането.
- Обещаваш ли да не злоупотребяваш с тялото ми?
+ Да.
Прост и кратък отговор, отново без видима емоция.
- В такъв случай, ще си помисля и ще те уведомя какво съм решил. Сега можеш да ме върнеш.
Верена отпусна ръце и той се събуди.

Даин лежеше в леглото, загледан в любимата си точка на тавана. Тази вечер обаче, тя не го интересуваше. Беше получил невероятно и дори безумно предложение. Трябваше да го обмисли.
От една страна стоеше любопитството му. Какво ли щеше да стане след „сливането“? Как ли щеше да се промени животът му? Какви ли нови сили щеше да придобие?
От другата страна стояха страховете му. Дали Верена му казва цялата истина? Ще може ли да се откаже, ако по-късно реши, че не иска? Дали няма да загуби контрол над живота си?
Постоя още няколко минути така. После стана и закрачи напред-назад из стаята. Така мислеше по-добре. Това продължи около час.
Накрая Даин взе комуникатора си и го хвърли във въздуха. Ези или тура? Устройството се превъртя няколко пъти и падна на леглото. Всъщност нямаше значение как е паднало. Даин вече беше решил. Щеше да приеме предложението на Верена. Страхът му от обикновения живот надделя. Не искаше да робува на сивото, повтарящо се ежедневие. Искаше най-после нещо интересно да случи в живота му!

*

Мениджърът Гериг видя, че Даин влиза в офиса и веднага го извика при себе си. Поздрави го и го покани да говорят на саме. Кабинетът на Гериг бе луксозно обзаведен, но на бюрото цареше безпорядък. Даин се чудеше как изобщо успява да намери нещо в тази купчина. На стената бе окачил собствения си портрет. Преди да заговори, Гериг извади кутия шоколадови бонбони. Той винаги държеше бонбони в офиса си и черпеше всеки, който влезе. Казваше, че така предразполага хората да говорят.
- Даин, радвам се да те видя оздравял.
- И аз се радвам – каза Даин. Премълча си за главоболието.
- Чувстваш ли се готов за нови подвизи?
- Да. И съм в добро настроение. Снощи една жена ми направи предложение.
- Виж ти! - възкликна объркано мениджърът.
Даин преплете пръсти и се облегна назад:
- Всъщност с нея се познаваме се от скоро. Единственото, което знам за нея е името й...
- Сигурен съм, че ще вземеш най-доброто решение – побърза да каже Гериг. Не очакваше разговора да се развие в такава посока. Отбеляза си на ум, следващия път да мине направо към целта.
- Сега да ти кажа защо те повиках.
Даин го погледна очаквателно.
- Говорих с ръководството на фирмата. Всички са впечатлени от резултатите от работата ти. В последно време правиш неща, които никога не сме правили тук. Помогнал си на колегите ти за техните задачи. Проектът приключи с две месеца преди срока. Клиентът е толкова доволен, че ще плати допълнителна сума като бонус.
- Тогава, да очаквам ли повишение на заплатата? - попита Даин.
Гериг го погледна сконфузено:
- Ами, всъщност... не. Фирмената политика ни разрешава да преразглеждаме заплатите само веднъж годишно. Просто искахме да знаеш, че забелязваме усилията ти и ценим това което правиш.
- Също така – продължи Гериг – ще бъде чудесно, ако изнесеш няколко вътрешни презентации и да разкажеш за методите си на работа. Мисля, че останалите колеги ще имат полза от такова нещо.
Даин кимна. Лицето му не изразяваше нищо, но той си помисли:
„Получавам потупване по рамото, но нищо повече. Поне няколко дни отпуска да ми бяха дали.“

След работа Даин се прибра направо в къщи. Писа код по собствения си проект. Вече напредваше доста по-бързо. Когато стана 22:30 часа, той изключи компютъра и излезе на терасата. Погледна нагоре към звездите. Колко много светове имаше там горе... и всички те са толкова далечни.
Той вдиша дълбоко от нощния въздух. Тази вечер животът му щеше да се промени. Може би утре щеше да вижда света по съвсем различен начин.
„Време е“ - помисли си той - „Вече съм взел решение и няма да поглеждам назад.“
Той влезе в спалнята и си легна без да изключва осветлението.

Сънят започна в бързо. Верена го чакаше пред входа на кулата.
+ Взе ли решение? - попита тя.
- Да. Реших да ти се доверя. Съгласен съм да споделя тялото си с теб, при условие, че няма да ми пречиш и няма да злоупотребяваш. Ако това се случи, ще хвърля медальона и ще намеря начин да те прогоня. Приемаш ли условията ми?
+ Приемам ги – каза Верена.
- Ами в такъв случай... - Даин разпери ръце - Аз съм готов.
Верена пристъпи към него. Хвана главата му с ръце и допря чело до неговото.

Даин отвори очи. Чувстваше се дезориентиран. Белегът на лявата ръка започна да боли. Усещаше тежест в гърдите, сякаш някой бе коленичил над него. Имаше чувството, че някаква гъста течност бавно се разлива из тялото му и накрая достига до всяка клетка. После дойде болката. Крайниците му започнаха да потръпват конвулсивно. Внезапно светът се размъти пред очите му и той загуби съзнание.

Даин се събуди на пода на спалнята си. Бавно се огледа наоколо. Имаше чувството, че гледа през чужди очи. Светът изглеждаше някак различно... Той се изправи. Белегът на ръката му кървеше. Превърза го.
За щастие беше края на седмицата. Имаше два почивни дни, в които няма да ходи на работа. Това му даваше шанс да се съвземе. Сливането се оказа разтърсващо преживяване. Едва ли някога щеше да разкаже за него, но със сигурност щеше да го запомни. Зачуди се дали сега Верена вижда това, което вижда и той? И тогава усети парфюм... нейният парфюм!