автор: anonimapokrifoff

В памет на дядо ми Стойко, който до края на дните си не забрави Селиолу

Деля се приготви да легне до мъжа си – Димитър стискаше очи, но едва ли беше заспал. И той ходеше угрижен като повечето глави на семейства в българската махала, а нощем се мяташе насън. Размирно време беше, война – Одринска Тракия се удави в християнска кръв, много родове поеха към България. Осемте й деца спяха – уморени ангели, свекърът и свекървата си бяха легнали. Пак я преряза болката в кръста – беше станала тежка, до 2-3 седмици трябваше да роди. И тъкмо подгъна крак на постелята, когато ратайчето захлопа по вратата:
- Чорбаджи! Ибрахим бей е дошъл...
Димитър скочи:
- Въведи го в гостната!
Тя облече сукмана, забради се и раздуха жарта в огнището. „Идвам по никое време – дочу гласа на Ибрахим бей, – че всякакви хора има и между нашите, и между вашите...” Сложи кафе в джезвето и много шекер – турчинът го пиеше сладко, а сърцето й търчеше като подгонен заек. Детето в утробата й риташе неспокойно, личеше си и през дрехата – срамота беше чужд мъж да я види така. Деля се насили да се успокои, сложи на таблата двата пълни филджана, сладко от сини сливи и кана с вода.
- Напразно си развалила рахата си, булка – каза Ибрахим. – Не съм дошъл на сладки приказки...
Деля ги остави – нямаше какво да се бърка в мъжките работи. Нейният Димитър и беят бяха като близнаци – високи, руси и синеоки. Братя са те, но не кръвни, а млечни. Майката на свекърва й била най-опитната баба не само в Селиолу, но и в околните села – сума ти бебета изродила, без да гледа каква кръв носят. Тъкмо била изкъпала новородения си внук, дошъл на бял свят с името си – навръх Димитровден, и в къщата нахлуло ратайчето на Селим бей, Въльо:
- Бабо Сийке, бързо! Беицата душа бере, не може да роди! И хекиминът вдигна ръце...
Родилката била почти дете, първескиня. Бебето излязло – хилаво, но живо, а майката предала Богу дух. Късно повикали бабата и нямало вече илачи, които да задържат младата туркиня на този свят. Когато Сийка подала детето на баща му, той извърнал глава: „Махай го оттук!”. На вратата я сепнал гласът му: „Ибрахим се казва. Ибрахим...”
Майката на Димитър кърмила и него, и турчето две години. Ибрахим заякнал. Един ден Селим бей дошъл и казал:
- Прибирам си сина. Харизвам най-добрата си нива на Димитър – затуй, че дели майчиното си мляко с моя Ибрахим. Тоя наниз алтъни, Стойко, е за теб и стопанката ти – вие гледахте моето дете наравно с вашите...
Ибрахим не забрави на кого дължи живота си – всяка година на Прошка идваше, целуваше ръка на Димитровата майка и казваше на български: „Ако има нещо, мале, прощавай!”.

(Продължението можете да прочетете в сборника "30 щриха за любовта".)