автор: Costantina-Costantina

Ти знаеше ли, че адът не е място?
Адът е един мъж.

Той е сплав от болки и екстази.
Нирвана и сладък ужас-омесени
и изпечени на жар
в пещ от похот.

С него слизам в пъкала,
където пазя най-съкровените си желания.
Води ме, надолу,
надолу,
мен, която цял живот се рея и летя.
Точно аз сега съм долу,
в ядрото на земята.
Къпя се в лава.
Изпепелена.

С него аз не искам да съм птица.
Котка съм.
И живея на един дъх всичките 9 живота.
С него съм по-луда от всякога,
и в същото време-
по-кротка съм.

Но по душа оставам феникс.
В неговите пожари, нощем изгарям.
На клада.
Сутрин се раждам отново.
Наново.
НегОВА.

От мен той не взема за спомени вещи.
А малки парчета от моя разсъдък.
Разкъсва ме на частици лепнещи копнежи,
да оставам по пръстите му.

Разпъва ме на кръст-
между болната романтика и реалността.
Защото той за мене е Ада,
а аз за него съм Бога.