автор: glishev

Това е експеримент в алитерационна форма, подобен по стил на старите скандинавски поеми. Само дето сюжетът не е класически като за Скандинавия. Дано се намери някой да се изкефи!

Бързо минават дните честити,
бавна е само човешката памет.
Много години отминаха вече,
мощни герои откакто живяха.
Силна десница меча държеше -
свлекли се кости в хладния гроб.
Вятърът свири из залите празни.
Верните хора са станали прах.
Умният знае - спомени само
от нас остават, падне ли мрак.

Ханове храбри народа владяха,
хищно протягаха млади ръце
към дверите златни на Царския град.
Корона висока челото красеше
на Цезаря властен в мраморен дом.

Дим от пожари се виеше, черен,

древни чертози горяха далеч:
конници степни отвеждаха роби.
Кървави сълзи и писък, и вой!
Цезарят властен съвета си сбира,
царска дружина се готви за бой.
Бясно препускат добри вестоносци -
бран се задава през пусти земи.

Свири със рогове целият Север:
сватба приготвя храбрият хан.
Вождове силни шумно се смеят,
волните хора потеглят на бой.
Идват от Юга пълчища безбройни,
Изтокът иде - стършелов рой.

Страшни, войските се гледат със ярост,
скърцат, натегнати, зли тетиви.
Съскат кинжали в каниите, гладни,
скача секира в изтръпваща длан.
Черно желязо обгръща ездачи,
черна, земята дарява покой.

Бледо проблясват сребърни гриви,
бледи, ръцете метала държат.
Стрелите просъскват, прекъсват живота,
саби се кършат, отлитат души.
Желязната буря всичко помита -
жалост и ужас, стотици съдби.

Цезарят властен препуска напред.
Царските хора с горда победа
в чертозите влизат на хана прогонен.
Факли им светят на славния пир.
Песни те пеят под сводове вити,
пълни стакани със радост надигат.
Гарвани грачат навънка, сред мрака,
грозно ридаят над сивата леш.
Вълци пристъпят в горите дълбоки,
вятър прелита над тихата степ.

Ханът прогонен в убежище стига,
хиляди мъртви оплаква без глас.
Пада, безсилен, в тягостен сън.
Призори вдига глава натежала:
вече узнал е свойта съдба.
Вятър прелита над тихата степ.

Будят се тежко южните хора,
бавно се вдигат от чужди постели.
Мътни, очите обхождат земята,
мрачното утро ги сварва на път.

Жали сърцето на храбрия хан:
жилите силни на коня си верен
с меча си остър бързо пресича.
Свлича се страшно горкото животно,
приятелят нежен, добрият бегач.
Кървите пръскат по камъка жертвен.
Крачи Смъртта из смълчаната степ.

Вдигат се мъртви, бездушни герои,
вирват главите си, душат кръвта.
Паднали конници яздят отново,
пак се отварят студени очи.
Жертвата ханска ги вика обратно,
жар се разпалва в изстинала плът.