автор: secret_rose

Денят наплита сребърни реси
по билото и сънения залив.
Зората плисва пурпурни коси
и срича любовта си до забрава,
а малкият, окръглен къс небе
като оченце Божие ми смига
и стъпълца от утрини кове
над селото, корията, над дигата.
Пролайва куче, стъпва тих рибар.
Една жена изтупва черга пъстра.
Дете захапва ябълката - дар,
преди звънецът се обажда църквица:
гласче на агне, припнало по мен.
И аз - ветрец от Октомврийска песен
записвам късчета от този ден,
тъй обичлив, примамлив, тъй чудесен.

Ще минат векове, ще вейне хлад.
Зората ще сплете ръкави в мрака.
Селцето, ако не е вече град
ще прочете, че някъде го чакам
по билото, или пък на брега
на нашата ненужна вече давност.
Ще се прегърнем и ръка в ръка
ще си поплачем, тихичко и славно.
Ще кажат после - бяха две очи,
едно сърце, една душица бяха.
Сега са камък, а под тях звучи
забравената селска, крива стряха,
менчето с ароматно индрише
и ручея на приказките. Греят.
А времето тъче ли си, тъче...
в което песня вятърна живее.

...

Вчера една баба, с която често сядаме на раздумка, ми каза:
"Гледаш в два свята, чедо. Единият сме селото и аз, пък след нас - другият - градът дето е занастъпвал от към Истанбуля и вятърната му песен. Гледай, гледай, докато имаш очи."