автор: dred

Калей и Алдуин минаха по-моста и стъпиха на отсрещния бряг на реката, който по нищо не се отличаваш от другия, освен това че тук къщите бяха доста по-малко. Махалата се състоеше от двадесетина къщи, разхвърляни съвсем
безредно около коритото, а около тях се нижеха пътеки, утъпкана пръст. Дворовете им бяха скрити зад яки огради от колове. Никъде нямаше табелки или знаци, но имаше само една къща, пред която растеше ябълково дърво. Освен това единствено от нейния комин се извиваше тъничка струйка дим- същия, който бяха видели на идване.
Двамата усетиха миризмата на билки още докато вървяха към къщата. Алдуин бутна портата от грубо сковани дъски и влезе в двора. Ароматът на десетки билки и цветя ги блъсна с цялата си сила. По стар навик Калей плъзна поглед по растенията в търсене на някое, което е непознато. Видя само едно такова – мъничко цвете с тънички листенца и червеникави листенца с лилави петънца по крайчетата. Напомни си по-късно да попита Алдуин как се нарича и за какво служи.
Алдуин прекоси градината с няколко крачки и нахлу в къщата без да си прави труда да чука. Лъхна го топъл въздух и стотици миризма на болки, отвари и мазила. Кали прекрачи прага и сбърчи нос. Между тези миризми се промъкваше още една, която никой аромат на този свят не можеше да скрие – на разложение.
-Добре заварили-измърмори Калей по стар навик.
Отвътре къщата беше просторна и се състоеше от три помещения отделени едно от друго с най-обикновени завеси. Зад вратата се намираше най-голямото от тях, което бе нещо средно между лечебница и приемна. Въпреки че денят бе топъл в огнището гореше огън, а над него вреше казан с вода и още две по-малки котлета къкреха тихо, бълвайки гъсти пари. В дясното от вратата пространството между нея и стената бе заето от голям плот бе отрупан с хаванчета, купи, чинии и всякакви съдини за приготвяне на лекарства. По стените нямаше свободно място, което да не е заето от шкаф или рафт, отрупан със всякакви растения, грудки, бурканчета, шишета и съдържащи съставки.
В средата на помещение имаше две легла, от които само едното бе заето, но личеше, че в другото също спи някой макар и този някой да го правя всяка сутрин. Пациентът бе мъж, а гърдите му бяха омотани в чисти превръзки. Кожата му беше восъчно бяла, лепнеше за костите, дългата черна коса бе избила блясъка си, устните синееха, а на скулите му горяха алени петна. Миризмата на разложение стана още по-силна, когато Калей пристъпи към ранения. Един поглед беше повече от достатъчен – в най-добрия случай мъжът щеше да живее още два дни, въпреки че в неговия случай бързата смърт щеше да е най-добрия вариант.
Алдуин отметна завивките и започна да маха превръзката. В този миг една от завесите, които отделяше лечебницата от другите помещения в къщата бе отметната настрани и на прага застана висока, слаба жена на около четиридесет години, в чиято черна коса вече се виждаха бели нишки. Очите обаче бяха големи, живи и съвършено сиви на цвят. На кокалестото лице имаше само умора.
Тя замръзна при вида на двамата новодошли, застанали до пациента.
-Хей-извика тя отърсила се от изненадата.-Какво правите... махнете се от не-го... той е ранен...-тя решително закрачи към тях.-Казах да се махнете...
Знахарката изпищя, когато Калей я сграбчи, изви ръката и я събори на колене на пода. Жената се опита да забие пръсти в лицето , но момичето усука още малко извитата китка и сломи всякакъв опит за съпротива.
-Стой мирна-каза Кали хладно.-Той се опитва да помогне.
Алдуин махна превръзката и тежката смрад на разложение блъсна Калей в носа. Тя изпъшка и си пое свистяща глътка въздух, която само докара на очите сълзи. Вонята на леш беше тежка и задушаваща. При вида на раната – ако това въобще можеше да се нарече рана – на Калей се догади. През живота си беше виждала ужасно много травми нанасяни както с оръжие така и с магия, но за пръв път зърваше нещо подобно. Гърдите на мъжа толкова черни, че сякаш някой ги бе намазал със сажди. Плътта беше подпухнала и покрита с хиляди мънички ранички сякаш нещо не само я бе яло, но и продължаваше да се храни с нея. В средата на гниещата черна маса лилавееше огромна рана – четири дълбоки прореза се плъзваха от малко под лявото рамо надолу към десния хълбок.
-О, боже-измърмори Калей без да може да откъсне очи от ужасяващата гледка.
В този миг знахарката я блъсна и момичето залитна назад. Жената я отблъсна от себе си и хукна към пациента си. Вдигна ръце, за да забие нокти в лицето на Алдуин... и изпищя, когато Калей я дръпна за косата. Момичето заби пръсти в кръста на знахарката, намирайки една от десетките витални точки. Жената рухна на колене с изтръпнали крака и дъх заседнал в гърлото .
-Казах ти, че той се опитва да помогне, патко-изсъска Калей в ухото .
Алдуин като че ли не бе забелязал кратката схватка разразила се само на няколко крачки от него. Той плъзгаше поглед по тревите, с които бяха наложени раните на мъжа в леглото.
-Направила си му лапа от синкавец, порязана трева и... как го наричате сега този зеления мъх, дето расте по гниещите дъбове... дядова брада?
-Бабин зъб-изсъска знахарката.-Казваме му бабин зъб.
Алдуин се усмихна леко.
-Дядова брада... бабин зъб. Винаги съм се удивлявал на способността на хората да дават тъпи имена-усмивката му угасна.-Както виждам няма подобрения.
-Не, мога да облекча само болката. Инфекцията е потънала твърде дълбоко. Некрозата е твърде напреднала.
Алдуин я стрелна със сините си очи и знахарката, която все така стоеше коленичила в краката на Калей, потрепери. Не беше вещица, а просто жена със знания, но въпреки това можеше да долови нещо, в мъжа, който изглеждаше достатъчно млад, за да бъде син.
-Това може да прилича и да мирише като некроза, но не е-каза той.-Под нок-тите си имат жлези, които отделят отрова, която за разлика от змийската убива бавно и болезнено. Тя пречи на раната да зарасне и се разпространява около нея, карайки плътта да почернява и мирише така сякаш некротира. Поне си била достатъчно разумна да не се опиташ да изрежеш поразените участъци.
-Шокът щеше да го убие.
-За това ти реши да му удължиш агонията ли?
Жената сведе очи към пода.
-Мислех, че така ще спечеля време да го излекувам...
-После обаче псевдонекрозата се е разпространила и си помислила, че е вече късно.
Знахарката само кимна.
-Е-каза Алдуин.-Пред последните десетина хиляди години надали е имало по-вече от петима души, които да се са сблъсквали с подобни рани, така че е нормално да се сгреши. Друг е въпросът, че такива грешки обикновено убиват, но понякога стават и чудеса. Кажи ми сега имаш ли прясно набрана девича треска?
Жената го изгледа неразбиращо. Алдуин въздъхна.
-Мразя, когато сменят имената на растенията. Девичата треска е едно растения със ситни жълти цветове, продълговати листа и расте на сенчести места.
-Жълт сенчестник-каза знахарката и посочи с поглед към тезгяха.-Набрах го та-зи сутрин.
-Ще свърши работа-каза Алдуин и закрачи към тезгяха.
Там сред купичките, хаванчетата и празните бурканчета имаше една връзка с билка с мънички слънчево-жълти цветчета.
-Виждам, че имаше и планинска трева...
-Отровна е!
-Да, и също така знам, че отравянето с нея се лекува с обикновено овче мляко. Точно в момента обаче твоят пациент има много по-голям проблем от обикновено натравяне.
Алдуин накъса билките в едно хаванче, наля малко от виното, което намери в буркаче и с няколко движение на чукалото превърна всичко в гъста каша с сладникав аромат. Под погледа на знахарката, която все още не можеше да се изправи намаза гърдите на ранения като най-много от кашата сложи върху четирите дълбоки следи.
Нареди на Калей да донесе чисти превръзки и се зае да превързва гърдите на ранения. Кашата като че ли попи миризмата на леш, която се носеше над пациента, чието име беше Васили. Алдуин докосна челото на младия мъж, после потърси пулса на шията и китката му.
-Минало е доста време, но все пак има някакви шансове и ако...
В този миг вратата се разтвори с трясък и вътре нахлуха неколцина мъже, кои-то се блъскаха бутаха един друг. В ръце един от тях стискаше тояга, двама други дърварски брадви, а четвърти – дълъг нож за дране. Зад тях имаше още десетина души, всеки въоръжен с каквото е успял да грабне, но вратата беше твърде тясна, за да успеят да преминат всички заедно. Четиримата спряха на място при вида на коленичилата знахарка, застаналото до нея русокосо момиче и мъжът наведен над ранения в леглото.
Алдуин им се усмихна лъчезарно.
-Господа, искам да ме заведете при вашия водач, защото мисля, че има за ка-кво да си поговорим.
Къщата на селския кмет по нищо не се различаваше от другите в селото и ако не бяха водачите им Калей и Алдуин надали щяха да я открият. Наложи им се отново да минат през моста и да свият по една пътечка, която се гънеше между къщите в северна посока. Въведоха ги в дървената постройка без много церемонии. Кметът се оказа едър с широки рамене и груби ръце, но в кафявите му очи трепкаше интелигентно пламъче, което подсказваше, че е нещо повече от прост селянин. На състареното му лице обаче се четеше умора. Посрещна ги на прага на дома си и ги настани до загасналото огнище, където все още стояха наредени в полукръг няколко груби изработени стола и безцеремонно отпрати всички останали без да обръща внимание на мърморенето и сърдитите погледи. Докато сядаше на един от тях Калей си помисли, че на тях до преди няколко часа е стоял селския съвет.
Кметът изчака една бледа жена, която вероятно беше съпругата му да донесе на гостите по чаша вино и едва тогава заговори.
-За нас е чест в селото ни е дошъл Тъкач на светове, господарю. Позволете да поднеса извиненията си относно... посрещане. Ние сме гостоприемни хора- той въздъхна и прокара дебелите си пръсти през късата си сивееща коса, която вече бе започнала да се разрежда, - но през последните дни се случиха много неща...
-Демоните-прекъсна го Алдуин.
Кметът кимна колебливо. Думата „демони“ никак не му харесваше.
-Уви, да.
-Колко хора загубихте?
-Седемнадесет без да броим пътниците, които са най-малко двадесет и трима. Хората ми се страхуват да излизат далеч от селото дори през деня и не знаем какво става на повече от десетина километра наоколо. Със сигурност има още жертви, за които да не знаем.
-Има-каза Алдуин и отпи от виното.-Един колар на около дванадесет-тринаде-сет километра оттук. Направил си е лагер под един навес.
Кметът кимна мрачно.
-Тялото?
-Само кръв.
-Значи наистина са били...-той се поколеба за момент-...демоните.
Алдуин се взря в уморените кафяви очи на възрастния мъж.
-Това не са демони, кмете, а най-обикновени същества. Няма нищо свръхестес-твено в тях. Знам това, защото и друг път съм се сблъсквал с тях.
-Синът ми каза, че използвали някакви магия, за да унищожат ловната група. Видял го с очите си...-той сведе поглед към пода.-Тогава все още не беше толкова зле.
-Това са оръжия, кмете. Малко по-особено, но изработени от метал като всички други, които сте виждали. В онзи огнен лъч, който изгарял хората няма нищо магическо.
Кметът изви устни в мрачна усмивка.
-Кажете го на хората ми, господарю. По цял ден стоят в храма Ифа и се молят богинята да порази злото. Онзи малоумник жрецът постоянно дърдори, че това било наказание за това, че толкова сме се забавили с построяването на новия храм. Разправя наляво и надясно, че ако вдигнем проклетото чудо още по-голямо Ифа ще отзове слугите си. Сега хората ако не се молят строят храма, ако не строят храма се молят!
-Не сте много религиозен, а, кмете?
-Прекарал съм целия си живот в това село, господарю, в тези гори. Може да не съм научил кой знае колко неща, но знам едно нещо – щом едно същество кърви значи то може да бъде убито. Видях кръвта по меча на сина ми, видях кръвта и по мечовете на мъжете от онзи керван. Не е нужно да ми казвате, че не са демони. Знам го каквото и дрънка жреца. За съжаление същото не може да се каже за хората ми. Всяка вечер се залостват в домовете си и треперят докато онези.. онези... онези неща бродят из селото, а на сутринта пак отиват в храма и всичко започва от началото. Казвам им, че е въпрос на време да започнат да влизат в домовете ни... щом са в състояние да изгорят човек с тези техни оръжия нима някакви си стени ще ги спрат. Не са нахлули в къщите просто, защото все още не са го поискали.
-Димитри.
Тихият глас накара и тримата да завъртят глава. Слабата и дребна жена, които им донесе виното бе влязла безшумно в стаята. Гледаше едрият мъж с тихо обвинение в кафявите си очи.
-Стига, Мара-ревна гневно кметът.-Тези гадини вървят пред прага ни, а ние са-мо стоим и молим в тъпия храм и строим другия. Момчето ми за малко не умря, а тези идиоти чакат Ифа да дойде да ги спаси!
-Скъпи...
Кметът си пое свистяща глътка въздух и се отпусна на стола.
-Иди да видиш Васили, жено. Хелга каза, че ще се оправи. После вместо да ходиш в храма ела да благодариш на господаря, защото ме Ифа го спаси, а той.
Жената не каза нищо. Единствения звук, който се разнесе бе затварянето на вратата зад гърба . Кметът въздъхна тежко, плъзгайки пръсти през редеещата си коса.
-Жрецът е брат-каза той мрачно.-Не обича да говоря така за него. И преди всеки ден ходеше в храма, но откакто се случи това с Васили направо не излиза оттам, а онзи малоумник брат само налива масло в огъня. Последния път я намерих да помага при строежа на новия храм. Мъкнеше трупи заедно мъжете, представяте ли си.
-Мъката действа по различен начин на хората, кмете. Едни търсят облекчение в молитвите, други в гнева.
Кметът отвори уста, за да отговори, замръзна за миг... и се отказа. Поклати глава с въздишка.
-Кажете ми, господарю. Какви са тези създания? От къде са дошли тук и защо правят всичко това?
Алдуин се усмихна.
-Не са тук по своя воля, кмете. А колкото до това което правят на хората ви се опитайте да се поставите на мястото на овцете, например. Надали те изпитват нещо по-различно към хората, от това което вие към тези същества. Вие ги колите, за да ги изядете, нали?
Лицето на кмета почервеня от гняв.
-Ние не сме добитък!
-Зависи изцяло от гледната точка, кмете. Сигурен съм, че ако овцете можеха да говорят щяха да измислят също доста добра оправдание защо не заслужават да бъдат убивани изяждани.
-И какво трябва да направим? Да стоим и да се надяваме, че следващите отне-сени няма да сме ние, а някой друг, така ли?
Алдуин се усмихна и сложи почти недокосната си чаша на празния стол до него. Изправи се и кметът неволно притисна широкия си гръб към облегалката сякаш очакваше синеокия мъж да го удари.
-Вие трябва да направите точно това, кмете...
-Но..-започна той, но Алдуин вдигна ръка и кметът млъкна.
-... и докато го правите аз ще открия тези същества и ще ги избия.
Очите на кмета заблестяха. Скочи на крака толкова рязко, че столът се пре-обърна на пода.
-Ще събера хора! Ще събера поне десетина души...
-Не, няма!
-Но...
-Казах не, кмете. Хората ви само ще ми пречат, а и няма да ми свършат кой знае каква работа. Мога и сам да се справя със съществата.
Кметът кимна бавно, но на лицето му се четеше недоволство и донякъде облекчение. Искаше му се да убие създанията, но щом друг можеше да го направи вместо него...
-Ако не друго то поне можем да ви дадем храна и вода.
Алдуин кимна.
-Ще ги приема с удоволствие, но имам една молба към вас.
-Всичко, което поискате, господарю.
-Да се погрижите за моя чирак.
-НЕ!
Калей скочи на крака толкова рязко, че столът се плъзна със скърцане по голия дъсчен под. Алдуин впери в нея сините си очи.
-Кали...
-Казах не! Идвам с теб!
-Само ще ми пречиш...
-Не ми минавай с този номер, Алдуин!-каза тя пронизвайки го със зелените си очи Мога да се грижа за себе си!
Алдуин я гледа дълго, а през цялото време кметът само мълчеше.
-Ако те оставя тук ще тръгнеш след мен, нали? Въпреки че съм ти забранил.
-Естествено.
Алдуин се усмихна тъжно.
-Е, няма да повтарям стари грешки. Щом искаш да дойдеш с мен – добре, но трябва да си много внимателна. Тези същества са много по-различни от всичко онова, с което си се сблъсквала.
Калей се насили да се усмихне храбро.
-Ако си мислиш, че ще ме уплашиш от сега ти казвам, че няма да ти се получи.
Алдуин я потупа по глава.
-Знам-той завъртя поглед към кмета, който само стоеше и ги гледаше.-А сега ми кажи къде точно е паднала онзи светлина, която сте видели на нощното небе.

Нямаше развълнувана тълпа, нямаше изпращачи, нямаше пожелания за успех. Калей и Алдиун просто излязоха от къщата на кмета, тръгнаха по пътеката, която той им показа и само след няколко минути оставиха последната къща зад гърба си. Пред тях се ширна ливада, на която някога пасяха стада, но сега тя пустееше. За половин час я прекосиха и потънаха сред дърветата. Алдуин вървеше бързо, а Калей подтичваше след него без да посмее да го помоли да забави крачка. Той вървеше бързо, решително с изражение, което подсказваше, че ако някое дърво посмее да се изпречи на пътя му ще бъде направено на трески.
Пътеката, по която крачеха се нижеше през гората и по всички личеше, че доскоро е била често използвана. Хиляди стъпки бяха направили пръстта втвърдена като камък, но тук-там вече се виждаха туфачки наскоро избила трева. Нямаше какво да я тъпче и гората пак взимаше онова, което си беше нейно по право.
Погледът се плъзгаше наоколо, под короните на дърветата имаше само полумрак. Във въздуха се носеше свежия аромат на зеленина, а ветрецът играеше в клоните. Обаче беше тихо. Не, не беше тихо – поправи се Калей – бе мъртво. Нямаше песен на птици или рев на животни. Нищо. Единствения звук идваше от вятъра, който шумолеше в клоните на дърветата.
-Алдуин?-обади се Калей, нарушавайки тежката тишина.
-Какво?-отвърна той без да се обърне.
-Какво се е случило.
-С кое?
-С теб.
Алдуин спря толкова рязко, че Калей за малко не се блъсна в него. Той я погледна с мрачните си сини очи. Въздъхна.
-Е, предполагам, че щом съм те забъркал във всичко това най-малкото заслу-жаваш да знаеш-той отново закрачи по пътеката и момичето безмълвно го последва.-Както ти казах за пръв път срещнах тези същества още докато учех занаята. Ще да съм бил на колко? Седемнадесет, може би осемнадесет години. Тогава с майстор Йеремия бяхме на север оттук, някъде около днешния Доминион. Тогава онези земи бяха слабо заселени от малобройни племена, които често воюваха едни с други. Ние влязохме в едно селце, което се състоеше от около двадесетина къщички. Селяните бяха наплашени, говореха за светлина на нощното небе и зверове, които дошли от изток, убивали домашните животни, а понякога и хора, но винаги през нощта. Продължихме да вървим на запад и тогава започнахме да минаваме през села, в които не бяха останали никакви хора. Някои бяха изоставени от жителите си, които бяха тръгнали само с дрехите на гърба си. После обаче стигнахме до такива, които бяха направо изтребени.
-Изтребени?
-Да, до последния човек. Не ме разбирай погрешно. Тогава села като това, през което минахме минаваха направо за градове. Бяха просто десетина къщички, в които живееха петдесетина души и нищо повече. Това обаче не направи гледката по-приятна. Повярвай ми гледката на двадесет убити е не по-различна от тази на двадесет хиляди. Смъртта е еднакво грозна. Тела обаче така и не намерихме. В едно от тези мъртви села моят учител ми каза да остана да остана в една от къщите и да го чакам да се върне.
-Но ти не си го послушал.
Калей не можеше да види лицето му, но знаеше, че се усмихва.
-А ти щеше да ли да ме послушаш ако ти бях казал да останеш в селото?
-Не, разбира се.
-За това и ти позволих да дойдеш с мен. Ти щеше да направиш точно това, кое-то аз направих тогава. Бях млад, бях силен, учех Занаята и бях твърдо уверен, че на този свят няма нищо по-силно от мен.
-Сгреши ли?
-И още как. Въпреки че майстор Йеремия ме предупреди да не излизам през нощта, са да го чакам да се върне аз излязох от селото и тръгнах по следите му. Вече знаех, че нещо е убило селяните и е взело телата им, но както ти казах бях млад, а младостта върви ръка за ръка с глупостта. Нощта беше паднала, а аз вървях по следите ма майстор Йеремия, които водеха към няколко ниски хълма. Съществата ме нападнаха около полунощ.
-Много ли бяха?
-Всъщност само две, но на мен ми се сториха като хиляда. Представи си колко изненадан бях, когато установих, че не мога да въздействам на нишките им.За това и трябваше да се бия с тях само с ножа, който имах и онова, на което ме бе научил майстор Йеремия. Успях да намушкам едното, но другото ме успя да ме одере по гърдите. Не мога да ти опиша какво е чувството от такава рана. Имаш усещането, че някой налива горещо олово в кръвта ти. Болката е направо неописуема.
-Но си успял да го убиеш, нали?
-Всъщност не успях. Гадината щеше да ме убие ако майстор Йеремия не бе по-чувствал присъствието ми и не се бе върнал по следите си, за да ме открие. Той успя да убие създанието с тоягата си. Още си спомням онова същество колко изненадано бе, когато се опита да одере майстор Йеремия с ноктите си, а успя само да скъса дрехите му.
-А раната ти?
Адлуин сви рамене.
-Майстор Йеремия направи същото лекарство, с което аз намазах онова момче. Той така и не пожела да ми каже от къде го е научил, но и до днес си мисля, че не за пръв път е срещал тези създания. Няколко дни имах треска, но накрая ми мина. Помня, че на другия ден майстор Йеремия ме остави сам в лагера и отиде до хълмовете. После усетих земетресението. Когато той се върна довърши лечението и двамата продължихме пътя си.
-Какво е било това земетресение?
-Дълго време се чудех какво се е случило и най-накрая майстор Йеремия ми каза. Домът на онези създание бил сред хълмовете. Тъй като нямал контрол върху нишките им, а трябвало да заличи присъствието им той го погребал дълбоко под земята, където никой човек нямало да може да го открие.
-Каза ли ти какъв е бил домът им?
-Да, железен.
-Железен? В смисъл изработен от желязо?
-По-скоро от метал, който приличал на желязо, но имай предвид, че тогава ни-кой не бе открил още стоманата. Готов съм обаче да се обзаложа, че този метал е бил много по-здрав от желязото и стоманата. Вероятно ще минат още хилядолетия докато хората успеят да създадат нещо подобно.
-Но нали те са дошли от небето?
Алдуин се засмя.
-Всъщност е дошъл някъде отвъд небето, Кали. Разказвал съм ти за това, нали помниш?
Калей кимна. Космосът. Алдуин беше разказвал за планетите, за звездите и за онова празно пространство, в което те се носеха. Тя така и не го бе питала за това от къде той знае всичко това, все пак бе Тъкач, а Тъкачите знаеха всичко. Дълго време беше трудно да повярва, че този огромен свят, по който можеше да броди стотици животи наред без да може да го обиколи целия е просто като песъчинка сред милиони други. Далеч по-лесно бе приела мисълта, че живеят на свят, който е кръгъл. Още от времето на Кодонис бе имало учени, които да твърдят, че не светът не е плосък. Това, че отвъд синьото небе имаше и друго светове, на които живеят живи същества... това вече идваше в повече.
-И те са дошли тук с това метално нещо?
-Да.
-И защо не са си тръгнали?
Алдуин сви рамене.
-Знам ли. Възможно е въобще да не са могли или просто да не са искали. Какво би направил ти ако изведнъж се окажеш на непознат свят, населен със същества, които са живи и дишащи като теб самата?
-Със сигурност няма да започна да ги дера и кормя.
-Напротив. Само, че ти нямаше да ги наречеш убийства, а изследване. Хората не са по-различни от тях. Когато искате да разберат как едно нещо е устроено те първо го убиват и после го разглеждат. Сигурен съм, че те гледат на всичко това по доста научен начин.
-Но те ядат хора!
-Да, както и мечките. Намираш ли мечките за противоестествени създания?
Двамата продължаха да крачат мълчаливо през притихналата гора.
-Бях останала с впечатлението, че ги мразиш-каза накрая Калей.
-Не, не ги мразя. Хората правят едни на други далеч по-лоши неща.
-Тогава защо искаш да ги унищожиш?
Алдуин мълча дълго преди да отговори.
-Защото майстор Йеремия ме закле.
-Какво???
-Преди четири хиляди години той ми каза, че ако някога пак срещна тези съ-щества каквото и да ми струва да не позволявам да напускат този свят. Накара ме да се закълна. Това бяха думите му – каквото и да ми струва.
-Но защо? Какво толкова лошо ще има да си тръгнат и да оставят всички на мира.
-Може би, защото тогава ще кажат на своите за нас.
По гърба на Калей се плъзнаха хладни тръпки. Какво ли щеше да се случи ако хиляди от тези създания дойдеха тук и започнеха да убиват? Тя тръсна глава.
-Значи...
-Откриваме ги, убиваме ги и заличаваме всички следи от тяхното присъствие тук.
-Но селяните знаят за тях. Видели са ги.
-Хората остаряват и умират, а истините се превръщат в истории, а те в легенди. След две поколения това ще е просто част от местния фолклор и нищо повече. Просто една история, с която майките ще плашат децата си. Винаги така става.
Калей кимна. Две поколения... възрастните щяха да остареят и да умрат, а децата им да чуят от тях историите за демоните, идващи заедно с мрака. После техните собствените деца щяха да чуят същата история и с това нишката щеше да се прекъсне. Алдуин беше прав. Щеше да се превърне в поредната история, не по-различна от онази за свирепите черни мечки- стръвници, които отнасяли хората направо от домовете им и ги разкъсвали в гората.
-Имат ли слаби места?
-Да. И те като нас имат сърца, но те не са вляво, а долу, в коремите им. Муш-кай там и се пази от ноктите им.
-А оръжията, с които изгарят хора.
-Тях ги остави на мен. Но ако се сблъскаш с тях бягай.
-Да бягам?
-Да, оръжията им трябва да се презареждат... или поне преди четири хиляди години беше така-той погледна през рамо.-Ако искаш можеш да се върнеш в селото.
-Оставам с теб-отсече тя решително.
За миг на устните му се плъзна усмивка пълна с цялата топлина на света.
-И аз така си помислих.
Вървяха часове през гората. Пътеката ги отведе до три сечища и след всяко потъваше пак между дърветата. След третото, което се намираше на около десетина километра от селото, тя просто свърши. Слънцето вече се намираше високо в небето, показвайки им, че обедът вече е отминал. До залез имаше още много време, но със всяка крачка слънцето неумолимо продължаваше да клони на запад и рано или късно щеше да дойде моментът, в който щеше да се скрие зад хоризонта. А тогава създанията щяха да напуснат дома си и да тръгнат към човешките поселища в търсене на плячка.
-Трябва да ги хванем докато са още заедно-каза Алдуин докато двамата потъ-ваха в гората отвъд третото сечище.-Не бива да оставяме нито едно живо.
Калей само бе кимнала в отговор. Странно, но всяка крачка през гората, която ги отвеждаше все повече и повече на север правеше тишината още по-плътна и натрапчива. Вече дори ветрецът не шумолеше в клоните на дърветата, а ароматът на зеленина като че ли се изгуби.
Подминаха няколко тела на мъртви животни, от които бе останало само скелет и топки косми. Калей успя да познае две сърни, малка кафява мечка и четири койота. По останките нямаше нито едно насекомо. Плътта бе изгнила без да бъда докосната от нито един мършояд.
След около половин час достигнаха поляната, за която им бе разказал ханджи-ята. Утринната роса отдавна бе отмила кръвта, а смачканата трева бе израснала. Въпреки това все още имаше следа от битката... ако касапницата въобще можеше да се нарече битка. От огъня все още бе останал един кръг от мъртва и спечена земя, покрита с пепел. Наоколо бяха разпилени и остатъците от оскъдната екипировка на мъжете, които си мислеха, че са тръгнали на лов за мечка-стръвница. Имаше торби с храна и завивки, остатъци от дрехи и оръжия, безредно разхвърляни в тревата. Никъде обаче нямаше трупове и докато Калей газеше из останките на лагера тя въздъхна с облекчение. Погледът се плъзгаше по оръжията в търсене на нещо, което можеше да им свърши работа. Все пак ловната група се бе състояла от селяни, а не от професионални ловци или войници. Намери цели наръчи от дълги копия, които не бяха нищо повече от заострени дървени колове. Освен тях имаше и четири ловни лъка, но за съжаление влагата бе разхлабила тетивата им, правейки ги абсолютно безполезни. Видя и няколко ножа, но качество на изработката отстъпваха на камата, която стоеше в канията на колана . Единствения меч бе носен от сина на кмета и той го бе взел със себе си по време на бягството си към селото.
Кали не можа да пропусне и няколкото обгорени петна, които кафенееха на фона на зелената поляна. Земята беше толкова суха, че бе твърда като камък. Калей не посмя да се приближи. Знаеше от какво са оставени.
-Оръжията-каза само Алдуин.
Калей го последва в гората с истинско облекчение. Мястото, което се бе пре-върнало в гробница на девет мъже я караше да настръхва. Гората, която ги обгърна бе все така мъртвешки тиха. Подминаха още няколко тела на мъртви животни, от които бяха останали само костите и козината – единственото, което не можеше да изгние. И тук не се виждаха ларви или мухи, въпреки че във въздуха се носеше леката миризма на мърша.
Бе около два следобед, когато Алдуин каза, че спират за малко почивка. Калей не се опита да спори. Беше уморена, а коремът бе празен. В хана бе успяла да изяде всичко на всичко два сандвича и половина, а те вървяха от часове. Седна на тревата, подпря гръб на един дъб и едва тогава осъзна колко е уморена всъщност. Когато Алдуин подаде къс осолено овнешко и парче сухар свитият на топка стомах изръмжа свирепо. Тя впи свирепо зъби в твърдото като камък месо и задъвка с апетит. Алдуин се задоволи само с няколко глътки вода от манерката си. Никой не проговори. Калей дъвчеше, мляскайки, а Алдуин се взираше замислено в небето, което надничаше през короната на дъба.
Почивката беше кратка, но когато Кали се изправи се почувства пълна с енергия. Ледения възел в стомаха бе изчезнал и на негово място имаше само приятна тежест. Умората бе напуснала краката сега имаше странното чувство, че ако скочи може да докосне небето. Двамата продължиха да вървят на север, а слънцето все така упорито пълзеше на запад. Калей на няколко пъти се улови, че погледна тревожно към синеещото небе. До залез оставаха колко? Четири часа? За толкова време дали щяха да успеят да достигнат до бърлогата на онези същества? А като стигнеха тогава какво? Да, Алдуин беше неуязвим за оръжията и ноктите им, но тя?
Кали тръсна глава. Не биваше да мисли за това. Щеше да се тревожи, когато дойдеше времето за тревоги, а дотогава...
-О, богове...-изплъзне се от устните още преди да се разбрала какво вижда.
Гората пред тях изведнъж свършваше... не, не свършваше. По-скоро започваше просека, широка поне двеста метра, в която дърветата бяха строшени или изтръгнати направо с корените, образувайки малка долина, която сочеше право на север и се простираше сякаш до самия хоризонта.