автор: nikoi

Детето не изплака тази сутрин.
Смъртта го бе спасила от глада.
Небето се обърна и се срути
над тлеещите мощи на града.
Мълчи жена.
От кладенеца вади
с корави шепи кървава вода.
Детето по небесните ливади
ще тича след спокойните стада.
Човечеството стиска здраво зъби.
Аз ставам сутринта – за хляб и глъч.
Мълчи жена.
Забулва своите скърби.
А оня ден я бе прегръщал мъж.
А вчера утешаваше сина си
и пееше на своя си език,
че той от кал ще построи дома си,
но няма да е никога войник.
Мълчи жена.
Детето си измива-
да се изправи читаво пред Бог.
А Бог мълчи и чака търпеливо,
разплакан на престола си висок.
Страхувам се от този свят, понеже
напразно ходи с лик окървавен.
И някакво съмнение ме реже
и ампутира вярата у мен:
светът ни е и мащеха, и майка.
И сдъвкан от човешките злини,
ще се лекува с кухи залъгалки.

И ще повива празни пелени...