автор: anonimapokrifoff

- Ти се върна?! Не мога да повярвам! – кафявите очи под тънко оскубаните дъги на веждите го гледат сластно и предизвикателно.
- Извинявай! Извинявай, но се изплаших. Нали ме разбираш? Тези хора са ми съседи, притесних се, че ще ме видят с теб и ще кажат на жена ми.
- Вие, грамадните мъже, сте пъзльовци. Всичко разбирам и не се сърдя. Отдавна свикнах – дългите гладки крака в къси панталони са протегнати на пейката и той не може да откъсне очи от тях.
- Няма да се повтори, обещам – продължава и отпива от стоплилата се бира. – Беше грешка. Наистина го осъзнавам.
- Когато си тръгна, си казах: отново дежавю. За кой ли път! Свикнах със самотата през годините, тя е вечната ми спътница. А какво искам? Нищо по-различно от всички на тази земя – просто любов. Единствена и вечна...
- Още като те видях, стомахът ми се преобърна от вълнение. Не можех да не дойда при теб! Нали разбираш какъв риск поемам? Ние сме само на две спирки от моята, в квартала сме...
- Забелязах те веднага. Взе бирата от гишето и се озърташе за маса. Имаше свободни, но дойде при мен. Казват, че човек се влюбвал за една пета от секундата. Сега си давам сметка, че на мен ми трябваше по-малко. Хлътнах по теб, усетих те, че си моят човек. Не мога да се излъжа за такова нещо! И когато си тръгна, светът се сгромоляса...
- Още веднъж извинявай! Моля те! – ръката му се плъзва по коприненото стегнато бедро.
- Сега не се ли боиш, че някой ще ни види? – месестите устни се нацупват кокетно.
- Не ми пука вече! Време е да бъда себе си. Ожених се много млад. Сега съм на 45, вече имам двама внуци, а миналата неделя правихме сватба и на втората дъщеря. Колко време ми остава? Кога ще живея?
- А жена ти? Ако разбере за нас?
- Не мога да те лъжа, не съм такъв. Не че не я обичам, но не е това, от което имам нужда. Разбираш ли? На младини я харесвах, обаче осъзнавам, че не е било истинска любов. Свикнал съм с нея, уважавам я – деца ми е родила. Искам и аз поне веднъж да изживея тази страст, която ме задушава, щом те погледна. И друг път е кипвала в мен, но все съм я смачквал, сякаш е змия, която ще ме ухапе смъртоносно. Наясно съм с всичко – ако близките ми научат за нас, ще ме отхвърлят до един. Затова е тази предпазливост, но тя не е нещо ненормално, нали?
- На мен можеш всичко да ми кажеш, аз съм широко скроен човек. Какво ли не са видели очите ми, какво ли не е изстрадало сърцето ми... Много мъже се наслаждаваха на тялото ми. И мачкаха, мърсиха душата ми – така се опитваха напразно да заглушат чувството си за срам, за грях. А нима е престъпление да си привлечен от някого? Повечето хора живеят без любов – като гъсеници, които се омотават в пашкула на вътрешната си самота и неудовлетвореност и умират в него, без да се превърнат в пеперуди. Пеперуди сме само когато обичаме. Макар и за малко, макар и нетрайни. Но си струва...
- Хората се размножават и без любов...
- Хахаха! Това ли е най-важното? А чувствата? Колко си сладък! Не можеш да разбереш мисълта ми, но това няма значение. Влюбих се в теб и искам да съм с теб. Само с теб! Разбираш ли?
- И аз, и аз! Нали ми вярваш? Но имам семейство: жена, деца, внуци...Не мога да разруша всичко това, не бива. Хората ме уважават, аз съм стабилен. Не съм пияница, почти не ходя по кръчми. Сега ожаднях в тая жега, реших по изключение да пия една бира. И видях теб. Иди и кажи, че няма съдба.
- Има, разбира се. А нашата е щастлива, защото се срещнахме. Бог ни помогна – как иначе да се открием в този широк и пренаселен свят? Оказва се, че от години живеем недалече един от друг, а едва днес се виждаме.
- Честно, искам да съм с теб непрекъснато. Сигурно е рано да ти говоря тези неща, но така го усещам. Обаче не мога да не мисля за близките си: ако жената ми прости, то децата – никога.
- Престани да ми говориш за децата си! – кафявите очи се напълват със сълзи. – И аз искам да имам свои, но зная, че е невъзможно. Питаш ли ме как се чувствам? Осъзнаваш ли каква мъка е това?
- Не се разстройвай, моля те! Ще имаш мен. Не непрекъснато, няма как, но ще знаеш, че мисля за теб дори тогава, когато не сме заедно.
- Отивам до тоалетната да си измия лицето – той впива поглед в отдалечаващото се малко стегнато дупе.
Августовски късен следобед. Жега и квартална кръчма. Маси под излинели от слънцето чадъри. Пълно е с народ: мъжки компании, жени с деца, семейства. Не, няма негови познати. Слава Богу!
- Много бързо се върна. Добре ли си? – прелъстителните крака пак са проснати на пейката.
- Да, оправих се, но онази жена на отсрещната маса ме дразни. Непрекъснато ме гледа. И слуша какво си говорим.
- Остави я, някаква баба с дядка. Важното е, че не ни знаят кои сме.
- Какво си мисли тя? Че е нещо повече от мен ли? Навярно е видяла само един мъж – своя. Раждала е сигурно, но едва ли е било от любов. Прецакала си е живота. Нейничкият не е останал капо. Виждам само гърба му, обаче аз и така разпознавам мъжете – по плещите и по тила. Този е шавал на младини като бесен и добре е направил, а тая не може да му го върне, защото сега е стара и дебела...
- Стига де! Остави я! Дай да говорим за себе си.
- Където и да отида, жените все ме зяпат. Мразят ме, защото се ужасяват, че ще им отнема мъжете. И са прави – само да поискам, всеки ще е мой и...
- Така ли? Нали каза, че единствено аз съм важен за теб?!
- Не ревнувай! – пълните устни се нацупват пак и изпращат въздушна целувка. – Ама си такова сладко съкровище, когато се ядосаш! Нали няма да си много груб с мен, лъвчо, нали? Ще бъдеш силен, но нежен, нежен...
- Ох! Иска ми се още сега да отидем някъде, но няма къде, мамка му! И трябва да се прибирам. Чакат ме, не мога да се бавя – след малко жената ще почне да звъни и ще се наложи да се обяснявам.
- Милото ми вълче, хванато в капан! Ще си тръгнеш и ще ме забравиш.
- Да те забравя? Никога.
- Лъжеш ме. Кога ще те видя пак? Няма да дойдеш с мен вкъщи – страх те е. Разбирам те, но от това не ми става по-леко, защото те обичам...
- Слушай, другата седмица съм в Благоевград, ще правя баните в къщата на един бизнесмен. Той ми осигурява квартира, ще отидем двамата. Ще си бъдем сами. Сега нямам кой знае колко пари – нали ти казах, че се охарчих по сватбата, но все ще се оправим. Какво толкова ни трябва? Важното е да сме си двамата. Така ще те... – той се приближава, шепне задъхано, а изрусената коса го гъделичка по устните.
- Но как ще те намеря? Че аз не ти зная дори името! – тънките вежди се пречупват недоверчиво.
- Пиши телефона ми: 088... – гласът му се снишава и почти не се чува. После се разнася звън. – Видя ли, че това е номерът ми?
- А как се казваш?
- Иван.
- Лъжеш ме – кафявите очи се присвиват изпитателно.
- Не те лъжа, наистина съм Иван. Обади ми се след три дена, за да се уговорим за пътуването. А сега трябва да вървя...
- За мен няма значение как точно ще те наричам – щом искаш да си Иван, бъди Иван.
- Такъв съм, вярвай ми. Ето, ще запаметя номера ти. А ти как се казваш?
- Камен. Но сърцето ми не е каменно, а по-меко и от пух. И ще умра като пеперуда в пламъка на любовта. Ще ти бъде хубаво с мен, Иване, или който и да си...