автор: 6ureia

В Началото бе задухът;
И сякаш нищо не беше преди него;
И като че всичко се осмисли след него...
...Но това беше в Началото!

После беше по-лесно:

дъждът заваля за първи път
и дефлорира овулиращата почва
в почти непорочно зачатие;

светлината разкъса пашкула си
и звездите придобиха смисъл
за изгубените моряци...;

а, да (това също!)-от нейде се появиха хората!
(нямам представа точно от къде)

Какво правех през това време аз ли?

Разбира се,
създадох МУЗИКАТА
(без да искам!)
и тишината никога повече не беше същата....

Създадох я не от съзидателен порив,
нито от желание за безсмъртна слава,
а от болест,
да, да-от болест, която кой знае как
бях придобил в невежата си младост,
хранейки се лакомо с пухкави комати
от гъстите усойни мъгли на Тропиците...
От тези мъгливи нафори
порестата същност на дробовете ми
кой знае защо се сви
и вдишването ми се превърна в болка,
а издишването-в неудоволетвореност .

Но пък какъв божествен звук издаваха
тея мои болни свирещи дробове,
в опитите си да поемат глътка въздух,
за да ме заситят с кислород...
Това не беше дишане,
а МУЗИКА,
чиста МУЗИКА,
която сякаш се раждаше не от гърдите ми,
а от някакво Вселенско съзвучие...
Тя караше всички изгубени моряци
(ориентирайки се по звездите)
да бързат към брега,
където аз-болният гайдар,
ги посрещах с най-прекрасните пиянски песни
с леко цинични хрипове...;

Дъждовните облаци,
привлечени сякаш от невидими магнити,
следваха тромавата ми походка
из цялата земя
и оплождаха с дъждовете си (почти непорочно!)
овулиралата почва под краката ми,
дордето аз изпълнявам (виртуозно впрочем!!!)
буреносна кантата (с тимпанова кашлица) в до мажор!;

А мъглите
(онея-усойните, които като малък лакомо ядях
и които причиниха болестта ми),
колчем долавяха затихването на пристъпа в гърдите ми
и неизбежното от това пианисимо,
се спускаха като ястреби от Тропиците
и ме покриваха под покров от задух,
за да втасват в дробовете ми
новите симфонии (до една гениални!!!)
и ме отглеждаха в облачен кувиоз
докато отново не зазвучи МУЗИКАТА
в измъчения хрип на болката (вдишване)
и в разочароващата неудоволетвореност(издишване),
МУЗИКАТА към която бяха така ненаситно пристрастени,тези гъсти мъгли,
че когато се вдигнеха високо в небесата
за да се завърнат в усойните си Тропици,
оставяха по тревите, листата и очите ми
своите безсолни сълзи,
като отплата за грандиозният ми концерт!

Едва когато отпивах от тези сълзи,
от тази тропическа амброзия,
задухът ми заспиваше,
дишането ми ставаше леко и ритмично
(без болка и неудоволетвореност),
и аз също можех на свой ред да подремна...

За малко, разбира се!

Този свят е така абстинентно пристрастен
към моята МУЗИКА,
към свирещите ми дробове,
че няма дълго да търпи покоя ми!

По-нататък е ясно...