автор: anonimapokrifoff

Какво са любовта без поезия и поезията без любов? Безсолна манджа. А накъде без солта? И все пак, драги ми читателю, дори във въртопа на емоциите и пика на хормоните е необходимо да приложите разум и далновидност. Щом сте щастливо влюбен, най-добре е да се отдадете на любовните работи и да ги вършите като хората – т.е. като прапрадядо си, който е носел потури и е имал големи... мустаци на масури.
Да напишете любовно стихотворение, когато всяка Ваша клетка крещи от споделен нагон, означава, че то едва ли ще е велико и оригинално: ако перифразираме Толстой, всички щастливи хора си приличат, а всеки нещастен е нещастен посвоему. Изчакайте краха на връзката си и се отдайте на мъката като на сладка отрова – тя е безконечен извор на вдъхновение и Вашият шедьовър е мишена, която няма как да не уцелите, но все пак трябва да знаете как се стреля.
Отдавна е доказано, че много гениални идеи са родени в умовете на лаици, затова Ви съветвам изключително внимателно да прочетете наставленията ми.
Да предположим, че сте поет на широките народни маси, на обикновените трудови хора и вече сте се научили да трансформирате високата си естетика до форма и съдържание, достъпни за закърнелите сетива на семплата, но много вярна Вам аудитория: тогава смело заложете на песенния класически стих, но в никакъв случай не употребявайте бедни рими, които ще неутрализират музикалността му. Отправяйте ясни и непременно позитивни послания – читателите Ви залагат на оптимизма (иначе едва ли биха оживели). Превърнете загубата на любимата в слънце, в източник на вяра в бъдещето. И за да не съм голословна, ето и примера:

Любов

Без твоите нежни и сини очи
порочно угаснаха всички лъчи:
пустиня безводна съм, пристан съм тихи
и вятър рисува си грозните щрихи.

Сърцето низвергнато жално мълчи,
в главата безрадостно грохот звучи.
Къде си, о, мила, къде си, къде си?
Таз скръб тъй велика срази поетеси,

тя в адска геена превърна света,
лишен от надежда и светла мечта.
И вихър ме вее, светкавица пее,
а моето его не ще да живее.

Без твоята страстна голяма любов
Земята – отровно покълнал картоф,
накрая ще секне и свойто въртене,
ранена от скръб, тъй подобно на мене.

И в ясния ден, и в потайни нощя
неистово искам аз пак да крещя,
и нека викът ми премине във стон, а
накрая излязла би ти на балкона!

Пак утро настава, проблясва роса,
аз спомням си твоята руса коса.
Божествена моя! Ела си, ела си!
Отвън на ливадата хрупат пегаси:

те чакат те – волно ще вирнат криле,
небето е сякаш че кремче брюле –
с безкрайност незрима то нас ще обгърне
и никога злото нас с теб не ще зърне.

С такова стихотворение, уважаеми творецо, си осигурявате поне 35 000 харесвания във фейсбук и най-малко 500 споделяния. Домакините ще реват до припадък още преди да са накълцали лука за обедната яхния със свинско; ученичките ще Ви преписват в тетрадка по математика за работа в клас и ще бленуват за такова посвещение на лист, свит на топка и подхвърлен от зальохания младеж на първия чин, цар на уравненията с n неизвестни. Със сигурност обаче ще се намери и някой критикар – вероятно мой астрален близнак, – който да Ви каже, че пишете глупости, и да Ви обвини в баналност. Можете да му натриете носа с Яворов и Иван Пейчев по отношение на началното римуване и един от образите, но не е желателно да изпадате в интелектуалничене – няма да отива на стила Ви. Просто му напишете нещо от рода на „Ей, алоууу! Злобарю злобен! Кой си ти ве, че да оплюваш Моето Творчество? Я си...” – и го приканете към инцест с майка му. Такава нападка не бива да нарушава убедеността в трайния Ви успех – гарантирам, че ще продължават да Ви четат и след векове, защото прости хора винаги ще има.
Ако сте елитарен поет, заложете на свободния стих (за повече насоки вижте „Как се пише модернистично стихотворение”). В случая заглавието „Любов” няма да свърши работа – прекалено е директно за филигранната Ви чувствителност и непреодолимата Ви склонност към иносказателност. Фините струни на Вашата душа вибрират в съвсем друг диапазон, неуловим за простосмъртното ухо. Добре е да покажете в стихотворението колко много сте чели (или по-скоро дочули) и колко много знаете (макар и проформа). Ерудираността Ви непременно ще шашне читателя, а дали той и ще Ви разбере, съвсем не е Ваш проблем. Ето примера:

Пиеса за цигулка в лявата ръка на мрака

Отсъствието ти ме прероди
в абревиатура на скръбта.
Очите ти – портал към девствените светове
в следобедния мокър сън на Минотавъра,
разполовяват същността ми
и ме превръщат във ерзац.
Ти си омайната и изкусителна Цирцея
и аз за малко бях твоят Одисей, забравил за Итака.
Мисълта ми се катери
по стръмния склон на сърцето,
изригва в ледени протуберанси,
отразява се – смъртно и наивно зайче,
в нямата повърхност на морето Битие,
разкъсвано между Сцила на страстта
и Харибда на логиката ординарна.
Кой може да почисти затлачените обори на Аза?
Херкулес отдавна е наказан с не-героизъм за платения си труд.
Волята ми – разколебана теория на относителността,
е изсъхнал и ненужен клас
в стърнището на разума, но още помни потта и песента
на морния жесток жетвар,
който очаква Годо
и винаги идва последен на пиршеството на лешоядите.
Цивилизоваността ми е калинка,
размазана от безпощадния юмрук
на екстремни обстоятелства,
и все повече вярвам на добрия стар Дарвин
относно произхода на човека.

Лао Дзъ нищо не е казал за изкуството
да спечелиш битката, но да загубиш войната.

Уаукането и уохкането (абсолютно интелектуално, разбира се, в бон тон и с английски акцент на французин) Ви е гарантирано, защото не просто сте написали знаменателна в художествено отношение творба, а направо сте разместили полюсите и сте коригирали земното магнитно поле. Ще се намерят всезнайковци, които ще Ви емнат още от заглавието, но хладнокръвно им отговорете, че правите гениална препратка към Урсула Ле Гуин, която много уважавате – няма значение, че не помните произведението ѝ (аз също не го помня, но това не нарушава биоритмите ми) или не сте го чели. За всичко останало простаците могат да питат гугъл, както Вие вече сте си направили труда. Ще Ви обвинят вероятно и в липса на емоционалност, но тази любов и тази мъка Ваши ли са, или на филанкишията? Както си искате, така ще ги пресъздавате. Ако нападките са мощни като бившия Съветски съюз, просто пратете ругателите илитерати у лево, където всъщност им е мястото, или ги отминете с ледено мълчание, изтъкано от презрение в сплитка лито, припомняйки си Чърчил: „Никога няма да изминеш своя път до края, ако се спираш да хвърлиш камък по всяко лаещо куче”. Не забравяйте, че сте поет на бъдещите поколения: Вас ще ви четат и в необозримото бъдеще, защото псевдоинтелектуалците, по-устойчиви и от хлебарки, ще ги има и след свършека на света.
Връщам се към началото – не само поради изчерпване на темата, но и защото искам да подскажа, че поназнайвам нещичко за кръговата композиция – ако не ми се получи, приемете моята за елипса. Докато се отдавате на любовта, не пишете, колкото и да Ви напъва: няма да чакате дълго – според последните проучвания чувството трае не три години, а само седем месеца. После осребрете тъгата и разочарованието. И не случайно Ви посъветвах да заложите на крайностите, а не на белия стих например, защото златната среда не е нищо друго освен посредственост, нула, точка на замръзване.
Тъй като откровеността взема връх над разума ми, ще Ви кажа на финала, че въобще не е необходимо да сте били влюбен някога, за да напишете любовно стихотворение. В края на краищата да не би Жул Верн да е бил на Луната или в центъра на Земята?