автор: yotovava

Не разбрах как по пътя променят посоката думите,
как след цвят медоносен ме жилят с отровни стрели
и кога от гласеца на славей в шубраците гъсти
непонятни засъскват и стават досадни и зли.

Зная – страх те е да говориш, щом чисти не можеш опази
всички мисли, които бушуват отдавна във тебе.
По-добре завържи ги, душата им стискай на пазва,
но във някоя утрин върху белия лист ги посей –

да поникнат – тъй както поели са първия дишък
по широкия друм на твойта сърдечна артерия.
Само сили ти трябват всичко това да напишеш
и надеждата, че другите после ще ги намерят.

И пусни ги да литнат, да тръгнат и дирят небето си -
те у теб като птици във клетка се мятат безпътни
и прекършени стихват крилете им в тези решетки,
хоризонти жадуващи – с непознати простори и смърти.