автор: PetarPJ

В местната кръчма
на бара поседна
човек остарял от мечта,
и остро погледна,
на бармана кресна:
„Ей, водка сипи ми една!“

А бармана стреснат
веднага захвна,
и чашата даже преля,
подаде я плахо,
погледна тавана,
цената й той назова.

Човекът я грабна,
надигна я рязко
и както вода я изпи,
вежди намръщи,
а погледа празно
заскита се в минали дни.

Години догони,
в които пагони
тежаха на тез рамене,
прошепна човека:
„С метални жетони
не ще си щастливо, сърце.“

„Аз бях командирът
и спомням си сутрин
пред мен батальонът строен,
войник козирува,
надушвах барут и...
е, днес съм един съкратен.

Жена не намерих,
аз даже не търсих,
живота войнишки ми бе,
деца не възпитах,
родители скъпи
изпратих със жал на сърце.

Пари не жадувах,
и злато не дирех,
аз имах едничка мечта –
да бъда войника,
за който да свирят
на празник на тоя площад.

Все тая мечта ми
гореше в душата,
със тая мечта побелях,
отнеха ми всичко
с монетна разплата,
която дори не желах.

И с тия жетони
нима ще успея
да върна години назад?
Да купя мечтата?
Щастлив да живея?
С монети да бъда богат?!“

И стана човека,
и бръкна си в джоба –
извади си левчта пет,
плати си и каза:
„Свободен е роба –
последните бяха за теб.“

И гръмко човека
със песен в устата,
тъй сякаш подгонил мечта,
се втурна навънка,
пое към площада,
където засвири смъртта.