автор: severianin

Вечността е просто древен бряг,
плискан от вълните на годините,
шеметни във вечния си бяг –
ту оловни, ту лазурно сини.

Вечността е залив с пясък чист,
кът на тишината и покоя,
или непристъпен нос скалист,
в който бие с бяла стръв прибоят.

Вечността е някъде далеч,
може би в пространствата отвъдни
или в небеса от синя глеч,
дето свършват минало и бъдно;

или зад мъглите в нощен час,
дето смесват истини с измама...
Вечността е древен бряг край нас.
Само дето в картите я няма.

Тя е бряг на оня океан,
дето се събират времената.
Кораб, от вълните му люлян,
е на път нататък под платната.

Моят кораб – стар и уморен
търси пристан на брега далечен
и ще го намери някой ден –
в тихата лагуна пристан вечен.

Моят кораб ще пристане там.
Вечността е бряг и той ни чака.
Знам посоката, и пътя знам –
просто имам още дни до мрака.

Всички сме на път. И няма как
някой своя пристан да отмине.
Вечността е просто древен бряг,
плискан от вълните на годините.