автор: anonimapokrifoff

За малко да ги изтърве: двамата вървяха, хванати за ръце, и оглеждаха пустите клюмнали къщи на планинското село. Беше се заврял в килера и не чу опела им, а си мислеше, че още има слух на диво животно. Срита кучето – да беше излаяло поне, пък то мълчеше като нямо, мързеливо проснато до портата. Петър Лисицата се шмугна в къщата, плисна вода на лицето си и се огледа в мътното огледало. Искаше му се да обръсне четината си, но нямаше толкова време – дотогава пришълците ще са си отишли.
Ей, хора! Чакайте бе! Само аз съм в тоя джендем, друга жива душа няма... Гласът му се остърга в острото на зъбите му, за да свали ръждата на дългото мълчание. Мъжът и жената, 40 – 50-годишни, се спряха и усмихнато поздравиха. Ами хайде, няма да висим тука я, подкани ги Петър... Елате да се почерпим, че от три години човек не е стъпвал в тоя генгерлик...
Чевръсто изкара на двора маса и столове, наряза домати и краставици и тупна шише жълта ракия. Не, аз няма да пия, каза мъжът – с колата съм, а жена ми не е шофьор... Ти луд ли си бе? След толкова години гости да ми влязат в къщата и да не ударят с мен по една... Нищо няма да ти стане: джанковица е, двойна преварка! Те послушно наквасиха устни, хареса им и бързо повториха, боднаха от салатата: ех, че са ти вкусни доматите, такива в София няма...
След час ще мръкне, помисли си Петър, и къде ще ходят тогава – докато стигнат в града, докато намерят хотела... Само трябва да ги заглавичква, да не се усетят и да останат. А да те видя сега, дърто, дали ще си оправдаеш прякора... Носеше го от малък, баща му го лепна. Беше темерутесто дете, рядко някоя дума излизаше от устата му и майка му се вайкаше, а старият викаше: „Хич не го мисли за балама, тоя е най-голямата лисица, братята и сестрите му не могат да му се опрат и на малкия пръст”. Така и стана: имотът на родителите му мина в негови ръце. Само с жените не му вървеше, на тях сладки приказки им дай, не мълчалив мъж.
И как тъй попаднахте в наше умряло село? Господ ли ви прати? Обикаляли – ей така, накъдето им скимне. Жената обожавала легендите, слушала и записвала. Откога е селото, попита тя, пък той отвърна: първо още по една чашка, че да си развържа езика...
Самодивски ни е на нас коренът, госпожа... Самодивски. Живеел в едно село от подножието на планината млад овчарин, силен и красив като слънце. Имал най-голямото и най-охраненото стадо, ама го пасял тука, на високото, където тревата е най-сочна. Веднъж замръкнал до Благия извор – не е далече, – от него тръгва Сребърница, бистра сълза, по-сладка и от мед. Не съм чувала за тази река, каза жената. Е как да чуеш, отвърна той, – много от хубостите на държавата ги няма върху картата и само местните хора си ги знаят...
Та стигнал го здрачът. Ромонът на водата го унасял, овцете се скупчили наоколо му. Налегнала го дрямка, по-лепкава от боров клей. Хем спи той, хем вижда. Изгряла една ми ти месечина с обло ясно лице, осветила поляната. Щурците пеели, сякаш са цигани на сватба. По някое време от нищото се появили три девойки, една от друга по-хубави: руса първата, с огнени плитки втората, с коси на беззвездна и безлунна нощ третата. Хвърлили си ризите и затанцували голи, както майка ги е родила. Гледал овчарят, не смеел да диша, а сърцето му щяло да се пръсне от мерак. Пропълзял и им грабнал дрехите,те били по-бели и по-леки от мъгла. Писнали самодивите, замолили го. Две от вас ще пусна, а третата ще ми стане невеста. Коя искаш? Тази, посочил той, с нощните коси: снагата ѝ е по-стройна от папур, кожата – прясно навалял сняг. Разплакала се тя, но тръгнала с него. Завел я при родителите си и цяло село в чудо се видяло – такава хубост за първи път зървало. Мъжете почнали да се влачат като маносани, жените съскали, същи пепелянки. А младата булка, щом посмеела да се покаже на двора, все сълзи ронела и самодивско биле никнело и цъфтяло. Тогава старите хора и попът казали, че е жива напаст, вещица. Примолила се самодивата на мъжа си да бягат надалече: заведи ме, казала, високо в планината, където е Благият извор – да съм близо до сестрите си. Послушал я той и тук вдигнал къща. Минали години, тя добила девет златокоски с очи черни череши. Пораснали дъщерите, всяка от тях по сто момци я искали и всяка сама избирала на кого да даде сърцето си. Задомили се и родили по девет момчета, снажни като боровете наоколо. Те си довели невести и така станало селото...

(Продължението можете да прочетете в сборника "30 щриха за любовта")