автор: Calli

Беше горещо лято. В такива жеги човек се чуди къде да се дене. Не се издържа навън, защото излизайки през входната врата, имаш чувството, че влизаш в гореща супа. Не се издържа и да стоиш вкъщи, ако не беше климатика.
Екс полковникът Иван Иванов погледна климатика си с умиление. Това беше сега най-добрият му приятел. Иванов беше седнал на дивана- на мястото, където отдавна имаше деформация. От денонощното издевателство над дунапрена, под дамаската се беше образувала една вдлъбнатина. Сега тази дупка беше запълнена с възглавничка, облечена в червен губер. Хем му беше меко на задните части, хем пък и не хлътваше много.
Така си седеше Иванов в хола. На масата пред него бяха наредени дистанционните- машинки, които той уважаваше също толкова, колкото и климатика. Седеше си и си мислеше:
"Добре са ги измислили тия джаджи. Без тях сме за никъде. Поне малко да ни улеснят живота, на заслужилите хора. Еми така де. Заслужил съм си всичко до последната екстра. Бъхтил съм се цял живот за тая държава. Ама сега... Скапана държава, скапана политика, скапана пенсия, скапани... Оффф, кръвното пак ще скочи... Я си гледай, Иване, Ферхунде и не мисли за държавата. Навремето имаше кой да я оправя тая държава. Сега е пълна анархия."
Полковникът се усети как започва пак да се ядосва и се присегна за дистанционното на телевизора. Разходи се из каналите и изпсува звучно, поглеждайки часовника. Рано беше. Имаше още време, докато започне сериала.
Обичаше да гледа "сапунки"- така наричаше дъщеря му, Мимето, турските сериали. Дразнеше се, като дойдеха на гости децата му и си позволяваха да коментират този въпрос. Беше започнал да мисли на глас:
- Какво им влиза в работата какво правя аз по цял ден. Пък ако ще и сапунки да гледам или пък сапунени мехурчета да си правя, за да ги пукам после... ааамаха, аз си решавам. Келеши! Станали по на 35-40 години и не се научиха да мълчат, като не разбират от нещо. И Гошо и той. Син ми е, ама все със сестра си сечено ще ми играе. Хммм.
Иванов пак се отплесна в ядове и затова погледна към апарата за кръвно, който стоеше на поставката до масата, но реши да не го пипа засега. Замисли се пак за сериалите. Някакси го пренасяха в един друг свят, ако можеше въобще да не се връща оттам щеше да е още по- добре... ама не може.
Ако някой преди време беше казал на Мимето и Гошо, че баща им ще гледа турски сериали и ще слуша турска реч, щяха да го помислят за луд. Полковникът, като всеки уважаващ себе си военен, навремето беше върл противник на всичко "ненационалистично", в това число значи всичко ромско, турско и църковно. Като се замислиш, защо да не му допаднат турските порядки. Та те бяха заложени в него като верую.
- Евала на тия турци. Знаят как да държат изкъсо и децата си и жените си. Няма тън-мън при тях. Каквото каже най-старият в къщата, това става. Така беше и при нас преди. Сега сме като "разхайтени Гани". Ама свободияяя...- такива мисли се въртяха из главата на Иванов, може би заради преклонната му възраст вече. Беше станал на 68 години, но нравът му на деспот не се беше променил с годините. Само бяха се изплъзнали малко обектите на упражняване на деспотичния му характер - именно Мимето и Гошо. Както му се бяха изплъзнали с пенсионирането и определената бройка войничета и подчинени в повереното му от тая същата държава поделение. Ясно беше защо го закриха малко след пенсионирането му. Че те там всички бяха идиоти и никой не ставаше за нищо, камо ли щеше да се намери някой, достоен да го замести. Сети се какво беше казал веднъж за едно познато момче: "С тия две леви ръце какво ли може да стане от него, освен един старшина, за друго не става."
Беше много топло. Добре, че имаше климатик в стаята. Полковника се пресегна за дистанционното му. Намали градусите, че някак си не му беше "тамън". Усети хладен полъх с дъх на борова гора. Еее, нямаше откъде да дойде в хола на Иванови дъх на борова гора, ако жена му предвидливо не бе сложила един ароматизатор тип борче да виси на климатика. Знаеше колко обича полковника да му мирише на бор. Все още семейството живееше в онзи 5- стаен тухлен апартамент в трилъчката. Вече не чак толкова хубав като едно време, но пък 5- стаен. Имаше стаи много, нищо че живееха само двамата в него.
Иванов вдъхна дълбоко боровия аромат и се пренесе в един минал свят- толкова реалистичен и истински, че забрави за апарата за кръвно. Забрави дори и да гледа часовника и да следи времето на започването на сериала.

Август месец. Месеца, когато се ходи на почивка. Не за друго, ами защото жегата не се търпи в нагретия и прашен град. Та всички уважаващи себе си големи клечки излизаха отпуска лятото и то през август. Така де... Естествено и полковник Иван Иванов беше вече отпуска и се приготвяше за почивката. Години наред той водеше семейството си в Родопите. Там, високо над Велинград, където вечерите бяха хладни, да не кажем студени, а дните под сянката на големите ели - поносими.
Седмица преди почивката се почваше приготвянето на багажа. Правеха се списъци и всичко се отмяташе с такава прецизност , че нямаше как де се пропусне нещо. Все пак отиваха за 20 дни, това не е малко време. Освен това да не си помислите, че полковникът можеше да заведе семейството си на почивка в някой хотел или поне почивна станция. Ходеха на палатки. Не може някой да му казва на Иванов кога да слиза за да обядва или кога да вечеря. Още повече, че вечерята си е цял ритуал за него- салатка, ракийка и т.н., после студена биричка... ммммм. Затова на палатка. Волгата се пълни до пръсване на ламарините с багаж. Носи се всичко - от лъжичките и джезвето за кафе до бурканите с желирано свинско, направени по Коледа на село. Жената готви, сервира, огънят гори и хвърчат искри из въздуха, мирише на бор. Децата носят кофи с ледена вода от извора. Пълна идилия... Защо кофи ли? Еми как защо, нали трябваше някъде да се изстудява бирата. Полковникът само пипаше водата от време на време и подвикваше: "Айде, кой е наред с кофата!" Децата се споглеждаха и нароченият оставаше играта и хукваше. Не им тежеше да носят вода. Проблемът беше, че чешмичката течеше много бавно и трябваше да чакат доста време, докато се напълни тая "огромна" кофа. Да не говорим колко тежеше после пълна. А играта ги чакаше. Мимето и Гошо и вкъщи бяха свикнали да носят тежко. По 20 бутилки Шуменско пиво в една чанта и на рамо, че да не им тежеше много. Мимето обичаше да казва, че е силна, щом може да носи 20 бири. Още повече се гордееше с умението си с едно движение да отваря капачките на бирите само с обратното на вилицата. Така тя щеше да събере погледите на бъдещия си свекър и бъдещия си мъж една вечер в тях. Докато домакинята търсеше отварачката, Мимето грабна бирата на бащата на гаджето си и я отвори за секунди със собствената си вилица. Всички се разсмяха, но само тя всъщност знаеше за бирата и дълбоката и връзка с нея още от малка.
Но да не се разсейваме от мислите на полковника и почивката му.
Както казахме- пълна идилия.
Най-големият парадокс беше, че тази почивка се харесваше и на децата. Може би това беше единственото нещо, за което те бяха съгласни с бащата. Иванов нямаше и идея, че им беше дал с тези почивки най-хубавите дни в детството им. Защото ако не бяха тези 20 дни от август месец, тези две деца нямаше сигурно да имат какво да разказват на своите децата сега.
Къщата се оживяваше, когато се говореше за местност "Кара тепе". В очите на Мимето и Гошо светваха пламъчета. Децата говореха неспирно за приготовленията. Само майката беше някакси съсредоточена в списъка с багажа и внимаваше дали няма да пропусне нещо. Никой така и не разбра през годините дали тази почивка и харесваше или не. Дали и тя не искаше като другите да отиде някъде, където да и сервират на нея и да я поглезят. Е... в някой друг живот... може би.
И ето ги - вече са в Родопите. Там горе в планината имаше една рекичка. Криволичеше покрай лагера с палатките. Разделяше се на ръкави, а водите ù бяха ледени. (Но не чак толкова ледени, че да стават за изстудяване на бира.) Поляната беше голяма, заградена с ограда и близо до чешмата с изворна вода.
Сутрин лагеруващите малчугани се събуждаха с касетофона, включен в акумулатора на Ладата на чичо Тошо. Той беше лекар ортопед и всички лапета го гледаха с респект. Децата събираха дърва за вечерния огън. Бащите играеха на карти и от време на време се чуваха викове и караници, което си е нормално за мъже, "цъкащи" белот.
Полковника си спомни за следобедите, когато полягваше под сянката на близката огромна ела. Толкова хладно беше под нея, че трябваше да метне на гърба си шубата. Той никъде не ходеше без тая зелена войнишка шуба. Тя стоеше във волгата винаги, защото не се знаеше кога щеше да му потрябва. В това време жена му взимаше дружинката деца и хукваше с тях по планината. Това беше любимото ù време. Даваше на децата по една чаша и те пълнеха вътре боровинки и горски ягоди. Как и се искаше на Мимето да седне на полянката с боровинковите храстчета и с две шепи да бере и лапа боровинките. Толкова бяха вкусни и ароматни. Но срещнеше ли строгия поглед на майка си и пускаше боровинката в чашката вместо в устата, че после на газовия котлон до палатката щеше да се направи сладко от тези боровинки и да ядат през зимата. От време на време майката идваше и изпразваше чашките на децата в своята купа, че да не вземат да се спънат някъде и да разсипят всичко. Пък и да не се изкушават много да си лапат скришно и тая чаша да няма напълване никога.
Вървяха през гората. Беше красиво. Боровете стърчаха величествено. Толкова бяха високи , че трябваше да се излезе горе на билото за да се види небето. Горе при чакалата беше любимото място на децата. Качваха се в къщата по стълбата и гледаха през прозорчето представяйки си, че държат ловна пушка, а отдолу сърните кротко пасат. Чакалата бяха за гостите -туристи, които горските водеха за да застрелят някой елен и да вземат рогата му после. Представляваха къщички или само навеси, качени нависоко. Под тях имаше сложени хранилки, където се слагаха примамките. Единствено тези чакала загрозяваха красотата на девствената природа на "Кара тепе". Тази местност, макар и понякога твърде населена, все още беше недокосната от човешката разрушителна ръка. Може би защото цивилизацията беше заобиколила тази долчинка в недрата на Родопите. Та там даже и никоя антена не хващаше. Нито телевизия, нито радио можеше да се пусне в лагера. Иванов си спомни как по пътя на дървосекачите качваше волгата горе на билото. Слагаше черно-белия телевизор Юность на капака на колата. Включваше го и всички нареждаха сгъваемите столове като на киносалон. Почваше "Шогун". "Ето това беше филм. Не като сегашните екшъни. Гледаш и не можеш да разбереш кой откъде изскача и кой стреля първи."- си мислеше полковника.
Разходката на нашата дружинка продължаваше. Ту излизаха на полянки отрупани с боровинки, ту се спираха до пачия крак- тези малки вкусни гъби, които растяха на групички и нямаха двойник, затова и влизаха в бурканите, също като боровинките. На Мимето най ù харесваха поляните отрупани с горски цветя. Толкова бяха красиви. Имаше жълти, червени, розови, сини, вишневи. Цветовете им се сливаха като в дъга и придаваха на картината в очите на детето една магия. Момичето не ги късаше. Беше и свидно да разваля перфектната полянка. Сякаш откъснеше ли едно цвете и щеше да се развали дъгата и да се размажат цветовете ù.
Преди да тръгнат наобратно за лагера, всеки изсипваше чашката си в голямата купа на майката на Мимето и взимаше по едно дърво от гората. Трябваше да се съберат достатъчно за лагерния огън вечерта. Това беше най-приятното изживяване за децата. Особено като поотраснаха и взеха да си правят собствен огън, далече от големите, чак на полянката зад мостчето. Дървата пращяха и пукаха, превръщаха се в искри и се издигаха нагоре в небето. А това небе...! Такова небе нямаше в големия град. Виждаше се млечния път по него. Така беше наситено със звезди и като че ли те бяха толкова близо , че се очертаваше светеща пътека. Мимето, като я видя за първи път една нощ, и стоя като омагьосана 10 минути, без да мръдне.
Огънят пращеше, миришеше на бор и смола, тинейджърите се бяха събрали около огъня, а китарата свиреше:
"Вярвам във тебе, не защото си ти. Не защото обичам твойте сини очи..." на Стоян Михалев.
Този огън остава завинаги в очите на всеки, който го е видял и помирисал. Този огън топли после цяла зима всеки, който го е зърнал дори и за миг. Този огън остана в сърцата на Мимето и Гошо като огъня, стоплил детството им. Този огън си представяше и сега екс- полковникът Иван Иванов. Вдъхна дълбоко и усети мириса на бор.

В този момент телефонът иззвъня и той се стресна. Огънят изчезна. Високите борове изчезнаха. Рекичката, със своята ледена вода, също изчезна. Остана само лекият аромат на бор, носещ се от ароматизатора-борче.
- Да! - сърдито се сопна Иванов.
- Татко, здравей. Как си? - гласът на Мимето звучеше разтревожено.
- Как да съм? Абе добре съм си. Гледай си ти там твоите работи и не мисли за мен. Нали си все ангажирана. Баща ти и сам може да се оправи.
Изричаше едно, а целта му беше да каже нещо съвсем друго. Знаеше, че на нея ще ù стана пределно ясно какво иска да ù каже. Такъв си беше. Сърдит на целия свят. Всички трябваше да мислят само за него и да се въртят около особата му денонощно. Да му угаждат на прищевките и капризите. Да го питат дали е добре и дали не му липсва случайно нещо. Отдавна този трик вървеше само пред жена му. Нито дъщерята, нито синът се впечатляваха особено от психологическия натиск , който се опитваше да им пробута бащата- темерут. Всъщност това постоянно търсене на внимание от всички говореше само за едно единствено заключение: просто човека го беше страх да не остане сам. Кой би оставил баща си. Все пак възпитанието на Мимето и Гошо беше "на ниво". Обичаха баща си, въпреки всичко. Но това не пречеше той да си поддържа напрежението и респекта, които си мислеше че има все още над тях.
Мимето знаеше, че може и да бъде смъмрена за обаждането да попита баща си как е. Знаеше, че може да бъде смъмрена и ако не се беше обадила да попита баща си как е. Така че ù беше все едно и не се изненада на следващите му думи:
- Виж се сега! Намери кога да ми се обадиш. Заради тебе изтървах началото на филма си. Гледай, тц, тц , тц. Цели 10 мин минали, докато се занимавам с тоя телефон. Айде чао. - Беше погледнал часовника, докато вдигаше телефона и се беше усетил, че филмът му е почнал отдавна.
Разговорът траеше само 2 минути и половина, но нищо. За полковника винаги трябваше да има виновен. И виновният никога за нищо не беше той.
Затвори телефона с трясък, мърморейки:
- Ей, не те оставят на мира!- седна на възглавничката, облечена с червен губер и филмът го погълна.
Ето го. Седи полковник Иван Иванов на дивана си в хола. В стаята е прохладно. Климатика работеше и полъхваше боров аромат. Спомените за почивката всеки август преди години във Велинград аха да предизвикат лека усмивка на лицето му, ако не беше звъннала тая негова дъщеря. Еми тя си е виновна, не той. Не беше виновен, че беше вечно сърдит. Не беше виновен, че вече не се усмихваше. Не беше виновен, че хората около него никога не правеха нищо както трябва, колкото и пъти да им казваше и да ги учеше как се правят "нещата" в живота.
Единственото нещо, за което беше виновен полковник Иван Иванов, но така и не подозираше за тази си вина беше, че двете му деца имаха по 20 дни в годината страхотно детство. 20 дни всеки август те бяха щастливи деца и това беше благодарение на полковника.
Жалко, че той не знаеше за тази си "вина". И по-добре, защото ако знаеше, щеше да избяга и от нея и щеше да упрекне някой друг за това, че децата му са били истински щастливи 20 дни всеки август години наред.
- Офф, откъде пък намерила жената да сложи този ароматизатор борче в стаята ми. Ще ù кажа да го махне веднага, като се прибере от работа. Само ме разсейва и не мога да си гледам филма - мрънкаше си сърдитият полковник, сякаш имаше кой да го слуша, и си гледаше "Листопад".