С баща ми сме си партия, `щото и двамата сме по идеите – като Ленин. Той (баща ми, не Ленин) решава, че иска да изгледа поне част от световното (онова от `94-та, не сегашното) в града, дал на света Краси Балъков и Туньо Иванов, и на мен толкова си ми трябва.
Току-що съм изкласила сравнително успешно и нямам ясна идея какво ми се прави. Мама ме поставя пред съдбовен избор – бачкане или още зубрене в университет. Може да съм на 17, ама вече си знам интереса, така че избирам по-малкото зло и решавам да се метна с главата напред в кандидат-студентската кампания. Мама съответно ме подлага на жестока двуседмична диета, включваща само и единствено шоколад, защото била чула, че шоколадът стимулирал мисловната дейност. Стига бе! Каква мисловна дейност на 17?!... Моите уважения към днешните тийнейджъри, но лично мен тогава ме вълнуваше единствено Слаш от Guns`N`Roses. (При това ме вълнуваше в почти болезнена степен, ако трябва да съм честна.) Това може да е проблем. Проблем може да е и това, че изобщо не съм се хвърлила в учене. Обаче компенсирам с амбиция и нахалство.
И така, влакчето – и към Търново. Повлякла съм една раница с учебници с ясната идея, че няма да отворя нито един от тях. Във влака попадам и на първия си кандидат-съпруг – някакъв хахо от Разград, който решава, че е крайно необходимо „да се вземеме”, само защото по волята на случайността имаме една и съща фамилия. Нямало да ми се налага да си сменям името „по мъж”. Като се замислиш, някои се женят и по далеч по-маловажни причини, така че може би беше грешка да откажа. Баща ми поне даваше вид да е навит на офертата, пък и хахото е доста расов на пръв поглед, докато не си отвори устата. Харесвам умерено изтрещели типове, но този малко е попрекалил дори според моите сравнително широки стандарти.
Но от него няма отърване. В следващите четири дни го срещам на най-невероятни места из старата столица, в това число и в собствената ми стая да ми прави кафе. Майко мила! Ако не друго, поне е последователен. Изпитва ме преди изпита, предлага ми собствените си „пищови”, които аз отказвам да взема, твърдо решена да се проваля със собствени сили, купува ми шоколад вместо мама (откъде ли е разбрал за диетата?!...), коментира с баща ми мачовете... Изобщо доста плащещо преживяване! Окончателно решавам, че трябва да се отърва от него. Започвам да се ужасявам от мисълта, че накрая с тоя късмет може да се окажем и в една и съща специалност. Така де. Откъде да го знам колко е смахнат?...
Спасява ме изпитът по литература и по-конкретно Иван Вазов. Поради някакви причини новопридобития ми годеник върло мрази тоя автор и когато чува темата, демонстративно напуска. Обичам Вазов! Вече го обожавам даже!
На следващата вечер аз имам двоен повод за поливане (убедена съм, че съм взела изпита и съм се отървала от откачалката), но баща ми изпада в ужас – Италия баш тогава ни бият не без помощта на французкия съдия. Така че студентското барче е на разположение и на двама ни.
- В тоя град повече няма да стъпя! – зарича се татко.
И бъдещето показва, че държи на думата си – за следващите пет години идва само два пъти за по час. Мама – нито веднъж, но не знам защо. Едва ли е било заради световното.
На следващия ден в полусъзнание и със зверски махмурлук (от бира?!?!?!) ми се налага да пиша за Крумовите закони. Чувствам се адски виновна да пиша за законите срещу пиянството например. Хан Крум е бил адски мъдър човек, но се радвам, че не съм живяла по негово време. Това обаче не ми пречи да се вживея в проблема. Вярно било, че опитът учи.
Още същия ден се мятаме на влака почти с облекчение и поемаме обратно към родния северозапад.
Два месеца по-късно научавам от поредица официални писма, че съм приета в пет специалности, в това число и една, за която изобщо не съм си и помисляла да кандидатствам. Ега ти образованието, щом даже мен ме приеха!...