автор: iszaard

Случи се така, че преди няколко месеца, обнадеждена от добрия ход на нещата (писането на „Метафизика на въображението” вървеше много добре) реших, че ще е полезно да науча нещо повече по въпроса, да се поровя малко по-надълбоко в онова, което се бях заела да разглеждам.
Така, напълно убедена, че силните душевни копнежи имат пряко отражение във физическата реалност, пък макар често по един изкривен начин, преизпълнена с някаква почти щастлива увереност, се втурнах (това е най-точната дума) в поредица от не съвсем случайни запознанства. Та нали на мнозина е ясно, че общите интереси са огромна притегателна сила (дали ще са занимания по шах, авиомоделизъм или пък нещо друго, резултатът е ясен – между съмишленици се ражда или приятелство или съперничество, но твърде рядко - безразличие).
И понеже интересите ми са във всевъзможни посоки, съвсем очаквано бе да се получат едни смесени, твърде шарени ситуации, в които в един момент бях принудена да избирам между две, три или повече страни от собствената си персоналност – защото житейската маска едва ли е само една, особено при онези, които не се задоволяват с простите и лесни решения и обяснения. С други думи, за хора, които сами не са съвсем сигурни какво точно искат от една действителност, твърде призрачна, видимо даже с просто око, за да бъде поддържана с някакъв безграничен ентусиазъм.
Последното, което бях писала, бе свързано с театъра, с неговата дълбинна природа и основание за съществуване, с влиянието му върху човешкото в различни направления. Подобна тема е всъщност неизчерпаема и само от автора зависи докъде ще спре в агресивността към самия себе си. Обикновено, също като любителя – рибар, той предпочита достатъчното, пред прекомерното, което в случая не е възможно най-доброто като резултат, защото, макар да е ясно, че дълбочината на мисълта е една бездънност, последното носи умора, едно „схващане”, обезсмисляне, особено ако в ума премине дори само хрумката да сравни усилието с онази всъщност преднамерена краткост на живота, с желаната забрава, стаена не особено дълбоко в онова, което свикнахме да наричаме подсъзнание. Ясно е, че след n на брой безуспешни опити авто укорът се изравнява със силата на желанието и води неизбежно до знака Стоп.
Винаги съм се удивлявала от способността си да регенерирам. Възможно е това да е някакъв атавизъм – нещо останало ми от влечугите, например, което си е повече от интересно. За малко по-последователните изследователи на така наречената окултна философия е повече от известно, че човекът като такъв е едно шарено кълбо, включващо в себе си цялата еволюция – от раждането на първите звезди до, например, несъмнената и меко казано впечатляваща мъдрост на хора като Лао Дзъ. Как и по какъв начин са стигнали до подобно великолепие на мисълта, до такъв вътрешен баланс на собствената си еволюционност, едва ли е лесно да се разбере. Да укротяваш дивия звяр у себе си и отново, тъкмо него да „пуснеш напред” в моменти на крайна опасност не е никак лесно, но така или иначе, едни и същи качества, поне по мои наблюдения, са един път обосновани, а друг път – крайно неподходящи и затова ги наричаме недостатъци. С други думи коренът на бялото и черното в нас е един и същ, друг е въпросът как използваме това знание, ако изобщо сме достигнали до него.
Има моменти в живота с дълбоко екзистенциално значение. Те са нещо като точки на покой, в които именно човек може да завърти собствения си вихър наляво към обезсмислянето и смъртта или пък надясно – към следващия еволюционен скок. Въпрос на гледна точка, на волеви избор и нищо друго освен това.
В английското наказателно право, струва ми се до самия край на 19 век, е битувало схващането, че беднякът е по презумпция престъпен. Спомням си, че преди години, още като младо студентче, много се възмущавах от това и други подобни „несправедливи” схващания. С времето обаче се убеждавам, че има нещо вярно в тях, наблюдавайки с интерес „живота” на хората от улицата, истинският живот, всъщност – на бездомниците, на ровещите в казаните за смет полубездомни, на просяците, на събиращите фасове, на работещите от време на време, на бедняците, които са щастливи ако привечер успеят да се приберат у дома с бутилка евтина бира, салам и хляб, на хората, изпитващи за пореден път облекчение след като сложат в почти празното портмоне бележката за платен ток, телефон и прочие удобства на съвременното общество.
След всичко това все по-настойчиво си задавам въпроса какво е житейски успех, след като възможните отговори са всъщност толкова, колкото са и хората, живеещи по земята. Казвам си, че все пак трябва да има една истина в това отношение, сякаш въобще нещо може да бъде задължително извън собствените ни човешки представи за света. Защото всяка философия, колкото и обоснована (мъдра) да изглежда, е само едно възможно обяснение, нищо повече.
Та моето ровене в същността на творческия процес (не само в онова, що пише в дебелите, или не чак толкова дебели, книги на изкуствоведите, литературните критици и прочие ерудити) доведе в един момент до необходимостта от едно срастване със самата действителност (отвъд чистите дантели по прозорците на къщите, лъскавите нови дрехи и обувки, които сякаш обещават сами по себе си, че човекът, който се е „обградил” с подобни неща е успешен, добър и неспособен да извърши някакво престъпление, защото не е достигнал до собствения си житейски ръб – там, където е нужно да избира – да живее „недостойно” или да умре от глад).
Та в този екзистенциален избор, в неговата същност и дълбочина, защото за дъно изобщо не може да се говори, според мен се крие и причината за самото творчество, като че ли най-отчетливо забележим в стил като сюрреализма, например. Възможно ли е човек да бъде „добър” в една невъзможна за живеене ситуация, която впрочем е създал сам в резултат на поредица от житейски решения. Ако в един момент редовият клошар се окаже човек, прочел безумно количество книги, притежаващ знания, за които един „успешен” банкер дори не е сънувал, нещата започват да изглеждат меко казано кошмарно. Защото ако животът изобщо има някаква цел, тя би трябвало да следва всеизвестната еволюция. След като на чисто физически план всяка форма гони собственото си усъвършенстване, значи нещата стоят по същия начин и в по-фините слоеве – емоционално-мисловните.
Когато Йеронимус Бош рисува чудовищни образи, разкриващи уродливостта на човешката природа, по-скоро телесните прояви на изкривените във физическия свят първоначални мисли и желания, обективизирани в постъпки, едва ли може да бъде лесно разбран. По-точно невъзможно е да бъде разчетен неговият код, без да бъде внимателно проследен процесът на превръщане на едно малко, невинно дете в социален урод, в същество, сякаш обладано от демони. Гордост, лицемерие, жестокост, безплодна упоритост, алчност и какво ли още не - всичко това се таи у всеки, само количествата са различни. И, струва ми се, ако човек не е станал в буквалния смисъл съвършен, доколкото това въобще е възможно, в целия предшестващ това състояние на абсолютен вътрешен баланс процес може да прояви и обикновено проявява своите качества преди всичко съобразно обективизираното, в рамките на установената причинно-следствена ситуация.
От гледна точка на факта, че прошката е всъщност атрибут на висшата любов – милосърдието, търсенето и намирането на оправдание за човешката уродливост в процеса на индивидуалната еволюция, е според мен по-правилният подход, защото споменатият по-горе английски правен модел на мислене, е модел на следствията, единствено и само на видимото, без да се взима предвид онова, що е известно като хуманност, истинското разбиране на човешката природа.
Изключително прост пример, който обаче оправдава подобна снизходителност, е фактът, че в много случаи, да не кажа, почти като правило, крайно фини, умни и твърде талантливи хора, са всъщност непригодни за материалната действителност. Именно те по-често от редовия „послушен” гражданин на едно общество, който не се интересува особено какво би могло да има извън житейското русло, установено от поколения наред, включващо раждане, задомяване, възпроизводство, изхранване на семейството в рамките на някакъв поносим морал и след това даване място на следващото поколение да повтори абсолютно същото, без никакво качествено изменение, са като „обсебени от демони”, повратливи, небрежни, пълни със страсти, преследвани цял живот от разочарования, разочароващи на свой ред мнозина, твърде често и най-близките си, а накрая и себе си. У тези хора сякаш всичко е в повече. Както достойнствата, които уви остават на заден план заради лошото им поведение, така и недостатъците са особено ярки, всъщност трудно поносими.
Но без да се откъсне от всякакъв установен модел, без да излезе от руслото на познатото и безопасното, отвъд страха от укор, човек не може да направи и крачка напред към истинската свобода, към своето всъщност най-човешко качество – правото на избор. Така че пътят към свободната воля нерядко е белязан с една особена маргиналност, при която, отвън погледнато, е на практика невъзможно да се различи онзи трансформационен процес – превръщането на гъсеницата в пеперуда, преди да се стигне до красивия завършек. Дотогава в прекия смисъл на думата, в душата, в поведението, в целия живот на такъв човек се борят ангели и демони, разкъсват го във всевъзможни посоки. Докато душевните процеси на метаморфоза, напомнящи бурни химични реакции, не приключат, грозното и уродливото са на преден план, те са повече от очевидни. И уви, тъй като малцина на тази земя са превърнали себе си в пеперуди, се налага да се примирим засега с живота на гъсеници, не особено красив, дори крещящо грозен на моменти, но пък особено полезен, особено ако го разгледаме като подтик за творчество.